Выбрать главу

Наруз започна да усеща как отвъдното го дърпа към себе си, петте диви кучета на сетивата опъваха каишките си докрай. Той им противопостави силата на невероятната си воля, печелеше време, чакаше единственото човешко откровение, което жадуваше — гласът и уханието на момиче, което всичките му сетива пазеха в себе си, запечатано в тях като най-скъп образ. Чуваше как нервните му клетки си отиват в извити спирали от болка, мехурчетата кислород се надигат все по-лениво, за да се пукнат в кръвта му. Знаеше, че вече не са му останали запаси, нито време. Бавно набъбващата тежест на парализата превземаше ума му — наркотик за болката.

Несим пак отиде до телефона. Беше блед като платно, само по страните му бяха избили петна трескава червенина, говореше с пискливия, мил, истеричен глас, с който говореше и майка му. Клия била вече тръгнала към Карм Абу Гирг, но се оказало, че част от пътя е отнесена от разрушена дига. Селим се съмняваше, че ще успеят да стигнат до речния брод по светло.

И ето, започна голямата битка в гърдите на Наруз — битка да се запази равновесието на силите, които воюваха в него. Мускулатурата му се свиваше на големи буци от усилието, което му костваше това проточило се изчакване; вените му бяха изпъкнали, лъснали като абанос от напрежението, но все още под контрола на силната му воля. Свирепо скърцаше със зъби като див глиган, защото усещаше, че потъва в безсъзнание. Балтазар се беше вкаменил като статуя с една ръка върху челото му, а с другата здраво стискаше мускулните гърчове в китката. Взе да шепне на арабски: „Почивай си, скъпи. Спокойно, отпусни се, любов моя.“ Тъгата му придаваше допълнителна убедителност, допълнително спокойствие при изпълнението. Истината е толкова жестока, че дори само това, че я знаеш, е нещо като привилегия.

Така продължи известно време. Най-накрая от косматото гърло на умиращия се изтръгна една-единствена дума, името на Клия, произнесено с гърления рев на ранен лъв — рев, набъбнал от гняв, упрек и неописуема мъка. Толкова оголена дума, едно име, простичко като „Господи“, като „мамо“ — но прозвуча като че от устата на умиращ завоевател или погубен крал, с пълното съзнание, че дух и тяло се разделят. Името на Клия проехтя в цялата къща, изпълни я с красотата на страданието и накара групичките от слуги и гости да замлъкнат, а кучетата да опънат уши назад, да приклекнат плахо и да се умилкват тревожно. Прониза ума на Несим с нова и ужасяваща горест, твърде дълбока, за да бъде излята в сълзи. А когато този величав вик бавно заглъхна, вестта за смъртта му ги споходи с нова съкрушителна тежест — сякаш врата на гробница се затвори, за да не остане и лъч надежда.

Неподвижна, без възраст като самата болка, победената статуя на доктора седеше до смъртния одър. И си каза, озарен от сиянието на мисълта: „Точно този вик, който излезе от гърлото на Наруз, както и смелостта му могат да бъдат описани с една фраза, например, «от самата паст на смъртта». Или пък «от самата паст на ада». Сигурно означава ада на човешкия ум. Не, ние нищо не можем да сторим.“

Величавият глас изтъня до приглушен гърлен звук като свирнята на гребен и хартия, до протяжно предсмъртно хъркане, което замря и се превърна в жуженето на муха, уловена в паяжина някъде много надалеч.

Несим изхлипа само веднъж някъде на балкона със звука, който издава стрък бамбук, като го изтръгнеш от стеблото. И като тържествения начален такт на велика симфония това кратко ридание проехтя долу в мрака, понесе се от уста на уста, от сърце на сърце. Стенанията се запалваха едно от друго, както се палят свещи — оркестрово изпълнение по вечната тема на страданието, на протяжните, трепетливи, прокъсани вопли, които тръгнаха от празния кладенец и поеха нагоре към смрачаващото се небе, безкраен сподавен стон, който се смеси с шепота на дъжда над езерото Мареотис. Смъртта на Наруз вече се усещаше. Със сведена глава, Балтазар изрецитира на гръцки, сякаш на себе си, следните строфи: