— Наруз, чувствам се толкова щастлив.
Младежът се изсмя с типичния за него съскащ стеснителен смях и отвърна:
— Хубаво, хубаво. — Наведе ниско глава и додаде: — Но това е нищо. Само почакай. Още не сме затворили кръга.
Маунтолив се усмихна:
„Египет — каза си наум, както мъж повтаря името на жена. — Египет.“
— Ей там — рече Наруз с дрезгавия си мелодичен глас, — патиците не са ruses1, нима не знаеш ли? (Английският му беше слаб, но го използваше претенциозно.) — Незаконният им лов е лесна работа (за патици казвате „лов“, нали така?) Гмуркаш се във водата под тях и ги хващаш за краката. По-лесно е, отколкото да ги стреляш, нали? Ако искаш, утре ще го направим. — Той изсумтя отново, натисна пръта и въздъхна.
— Ами змиите? — попита Маунтолив. Беше видял няколко доста големи във водата същия следобед.
Наруз изпъна яките си плещи и изхихика:
— Няма змии — отвърна му и пак се изсмя.
Маунтолив се обърна на една страна и опря буза върху носа на лодката. С ъгълчето на окото си виждаше своя другар как бута лодката с пръта, застанал прав, виждаше ръцете му, покрити с косми от горе до долу, и здравите му крака със стегнати мускули.
— Да завия ли? — попита го той на арабски. Беше забелязал, че на домакините им става много приятно, когато говори на родния им език. Отговорите им, обикновено придружени с усмивка, приличаха на топла прегръдка. — Да завия ли?
— Разбира се, че не — отвърна му Наруз, пусна грозната си усмивка, която само красивите му очи и дълбок глас можеха да компенсират. Пот капеше от къдравата му черна коса с един кичур, израснал по средата на челото му. След което, тъй като не искаше отговорът му да прозвучи нелюбезно, добави: — Настъплението ще започне по мрак. Знам какво правя, ти трябва само да си отваряш очите, за да видиш рибата. — Двете малки розови дипли от плът в края на непришитата му устна блестяха навлажнени от слюнката му. И той намигна приятелски на английския младеж.
Мракът вече препускаше към тях, а светлината издъхваше. Изведнъж Наруз извика:
— Сега е моментът. Погледни там. — Плесна шумно с ръце, провикна се през водата и стресна приятеля си, който вдигна глава и проследи с поглед протегнатия му пръст.
— Какво? — Глухият кънтеж на пушка откъм най-отдалечената лодка разтърси въздуха и ето че хоризонтът беше отново разполовен, когато друго ято излетя, този път по-бавно, и отдели земята от въздуха под формата на розова пътуваща рана; като сърцевината на нар, която прозира през кората му. После се обагри от розово в алено, накрая побеля и взе да се сипе по повърхността на езерото като сняг, който се стопява при допира си с водата.
— Фламинго — извикаха двамата в един глас и се разсмяха, а тъмнината ги погълна и всмука целия видим свят.
Притихнаха задълго, само дишаха дълбоко, изчакваха очите им да привикнат отново с мрака. По пътя си пресрещаха гласове и смях, които идваха откъм лодките в далечината. Ето че някой извика: „Я, Наруз — и отново, — я, Наруз.“ Той само изсумтя. Скоро долетя отсеченият синкопиран ек на малък барабан — музика, чиито ритми се запечатваха на мига в главата на Маунтолив, така че той усети как собствените му пръсти барабанят по планшира на лодката. Сега вече езерото сякаш нямаше дъно, жълтата тиня беше изчезнала — меката наслоена тиня от праисторически разседи на земните пластове, или битуминозната тиня, която Нил избутваше пред себе си, докато се спускаше надолу към морето. Мракът все още миришеше на тази тиня. „Я, Наруз“ — проехтя отново и Маунтолив различи гласа на по-големия му брат Несим, понесен от морския бриз, който накъсваше думите му: „Време е… да пуснем… светлините.“ Наруз се провикна, отвърна му и изсумтя доволно, докато търсеше кибрита.
— Сега ще видиш — каза му той гордо.
Кръгът от лодки се беше свил, за да обгърне таляна, а в горещината на мрака кибритените клечки започнаха да припламват и скоро карбидните лампи на носа на лодките лумнаха с потрепващи като цветя жълти пламъци, които взеха колебливо да се извисяват и така дадоха възможност на изостаналите лодки да се изравнят с останалите. Наруз се наведе внимателно над госта си и взе да опипва носа. Маунтолив подуши потта на силното му тяло, докато той търсеше да напипа гумения маркуч, а после разклащаше старата бакелитна кутия на лампата, пълна с твърд карбид. Наруз завъртя едно ключе, драсна клечка кибрит и за миг гъстият пушек погълна и двамата; затаиха дъх, докато пушекът се разнесе, а после под тях се откриха грейналият като огромен цветен кристал полукръг от езерна вода, светъл като истински магически фенер, и подплашените сенки на рибите, които първо се пръснаха, после се прегрупираха, а резките им движения издаваха изненада, любопитство, дори може би удоволствие. Наруз изпусна дъха си шумно и се върна на мястото си.