За Лейла обаче нещата стояха другояче; тя беше съсредоточила усилията си в своето собствено превъплъщение, в това да влезе в новата си роля, която бе репетирала пред себе си наум всеки божи ден, и за свое най-голямо удивление беше установила, че с искрено нетърпение очаква раздялата им да стане окончателна и старата им връзка да се скъса. Също като актьор, несигурен в новата си роля, който трескаво очаква да произнесе първата си реплика. Така тя копнееше за това, от което най-много се страхуваше — думата „сбогом“.
Но заедно с първото му тъжно писмо от Прага нещо като въодушевление се надигна у нея, защото сега най-накрая щеше да е свободна да притежава Маунтолив така, както сама желаеше — ненаситно в мислите си. Разликата във възрастта им — пропаст, която се разширяваше като между плаващи ледени блокове — бързо отдалечаваше телата им от възможността да поддържат връзката си. Нямаше постоянство в летописите на плътта с техния език на обещания и нежности; те бяха компрометирани от нейната вече прецъфтяла красота. Но тя си даваше сметка, че вътрешните й устои са достатъчно здрави, за да го задържи до себе си поне в едно, в онова много специално отношение, което е най-скъпо на зрелостта, стига да има куража да замени сърцето с ума. Нито пък грешеше, като смяташе, че ако биха могли на воля да се радват на страстта си, връзката им нямаше да издържи повече от година. Докато разстоянието, както и необходимостта да прехвърлят отношенията си върху друга плоскост, щеше да има ефекта на освежаване на собствените им представи един за друг. За него образът на Лейла не се разми, а преживя нова и много вълнуваща промяна, когато се прояви върху хартия. Тя винаги успяваше да е в крак с неговото израстване и това се виждаше от дългите й, красиви, пламенни писма, които издаваха, че копнежът й е все така неутолим като всичко друго, което иначе само близостта би могла да излекува: копнежът по приятелство, страхът да бъдеш забравен.
От Прага, Осло и Берн писмата на тази кореспонденция прелитаха напред-назад, като ту набъбваха, ту изтъняваха по размер, но оставаха винаги верни на ума, който ги направляваше — живия, предан докрай ум на Лейла. Докато възмъжаваше, Маунтолив откри, че тези дълги писма на гальовен английски или сдържан френски са му от голяма полза и представляват огромно предизвикателство. Тя му подхвърляше идеи, които бързо покълваха в рохката почва на професионалния му живот, чиито изисквания се свеждаха до проявата на чар и сдържаност — също както градинар забива в земята подпори за пълзящото благовонно секирче. Ако една любов умреше, на нейно място израстваше нова. Лейла се превърна в неговия единствен наставник и довереник, единствен източник на насърчение. И именно за да посрещне тези нейни изисквания, той се научи да пише добре на английски и френски. Научи се да цени неща, които нормално стояха извън кръга на неговите интереси — живопис и музика. Осведомяваше се, за да може да й пише.
„Казваш, че следващия месец ще бъдеш в Загреб. Моля те, посети и ми опиши… — така му пишеше. Или пък: — Какъв късмет, че ще минеш през Амстердам; в момента там има ретроспективна изложба на Паул Клее, отзивите за нея във френската преса са повече от отлични. Моля те, отбий се да я разгледаш и съвсем честно ми пиши какви са впечатленията ти, дори ако не са добри. Самата аз никога не съм виждала негов оригинал.“ Това беше пародия на любов, пародията на Лейла, флиртуване на умовете, в което ролите бяха разменени; защото тя беше лишена от богатствата на Европа и сега се хранеше единствено с дългите му писма и колети с книги, които поглъщаше ненаситно. Младият мъж правеше всичко възможно да задоволи тези нейни желания и ето че ненадейно откри досега заключените за него светове на живописта, архитектурата, музиката и литературата, които разтвориха цялото му същество. Така че тя успя да му даде едно почти безплатно образование в свят, в който той никога не би могъл да се ориентира сам. И докато предишната зависимост на младежките му години бавно излиняваше, нова изникна на нейно място. Маунтолив, в най-точния смисъл на думата, беше открил жената на своето сърце.
Старата му любов постепенно преминаваше във възхищение, също както чисто физическият му копнеж по нея (така болезнен в началото) се превърна във всепоглъщаща и лишена от индивидуалност нежност, която, вместо да изчезне заедно с отсъствието й, се подхранваше от него. След няколко години тя вече можеше да си признае: „Сега, в писмата, се чувствам някак по-близо до теб, отколкото се чувствах, преди да се разделим. Защо е така?“ Но тя, разбира се, знаеше защо. Въпреки това побърза да добави, за да остане докрай честна: „Това чувство не е ли малко нездравословно? На хора отвън би изглеждало дори доста патетично или дори смешно — кой може да каже? И тези дълги писма, Дейвид — не са ли те като сладко-горчивите отношения на Сансеверина с нейния племенник Фабрицио? Често се чудя дали не са били любовници — тяхната близост е толкова пламенна и интимна. Но Стендал никъде не намеква за такова нещо. Ще ми се да познавах Италия. Дали пък на стари години твоята любовница не се е превърнала в лелка? Не ми отговаряй, дори да знаеш истината. Все пак в известен смисъл е истинско щастие, че двамата сме сами, с големи пусти, непопълнени празнини в сърцата — като първите карти на Африка? — и все още имаме нужда един от друг. Искам да кажа — ти като единствено дете, което трябва да мисли за майка си, и аз — аз, разбира се, имам доста грижи, но живея в много тясна клетка. Твоето описание на балерината и любовната ти афера с нея беше доста забавно и трогателно; благодаря ти, че го сподели с мен. Внимавай, скъпи ми приятелю, не наранявай чувствата си.“