— Гледай надолу — разпореди се и добави: — Така, че главата ти да е много наведена. — Когато Маунтолив, който се озадачи от този съвет, понечи да го попита защо, той продължи: — Завий си главата с някаква дреха. Сините рибарчета пощръкляват при вида на рибата, а не виждат на тъмно. Последния път ми разкървавиха бузата, а на Соби му извадиха едното око. Затова лицето напред и надолу.
Маунтолив послуша съвета му и се наведе. Носеше се, загледан в нервно потрепващия кръг светлина на лампата. Дъното приличаше на истински кристал, а не на тиня, шаваше като живо, гъмжеше от водни костенурки, жаби и плавно отминаващи риби — всички езерни обитатели изглеждаха обезпокоени от това нашествие. Лодката пак се залюля, но продължи напред, а една студена вълна плисна и образува локва около върха на обувките му. С ъгълчето на окото си той забеляза, че сега вече големият полукръг от светлини, синджирът от лумнали цветя, се затваряше все по-бързо; и сякаш да послужи за ориентир и насърчение, отнякъде проехтя думкането на барабан, придружено с песен — приглушена и меланхолична, но завладяваща. Усети подръпването на лодката, която се завъртя, усети го и в червата си. Тези усещания не му напомняха за нищо преживяно, бяха съвършено нови.
Сега водата беше станала сбита, плътна и непрозирна като овесена каша, която бъркаш бавно на слаб огън, за да се сгъсти. Но когато се вгледа отблизо, видя, че илюзията идва не от водата, а от гъмжилото на самите риби. Бяха навсякъде, блъскаха се, стрелкаха се в пасажи, превъзбудени от огромния си брой, носеха се, бутаха се в големия наплив, ала всички следваха една и съща посока. Кордонът вече ги пристягаше като примка и не повече от пет-шест метра деляха лодка от лодка, един кръг восъчна светлина от следващия. Лодкарите започнаха да издават гърлени звуци и да удрят водата, самите те възбудени от предчувствието за това стълпотворение от риби, които се тълпяха по мекото езерно дъно и ставаха все по-неспокойни с приближаването на плитчините, когато вече разбираха, че са в капана на грейналия кръг. Това тяхно струпване и кръжене приличаше на делириум.
Неясни мъжки силуети започнаха да размотават нагънатите мрежи в лодките и провикванията се умножиха. Маунтолив усети как вълнението учести пулса му.
— Само след миг — извика Наруз. — Не мърдай.
Водата се сгъсти като лепило и сребристи тела взеха да скачат нагоре в пълния мрак, след което тупваха обратно във водата — блеснали като монети сред тъмните сенки. Кръговете светлина се доближиха, докоснаха, застъпиха и обръчът се затвори. Отвсякъде долиташе шумният плясък на тъмни тела, които скачаха насред сенките, пълнеха дългите, свързани в краищата мрежи, чиито дълбоки джобове вече набъбваха от мятащите се риби, издуваха се като коледни чорапи. Изглежда рибите бяха уплашени, защото паническите им скокове накъсваха цялата повърхност на таляна и хвърляха студени пръски, от които лампите започваха да пращят, после се озоваваха в лодките — неспокойна, потръпваща реколта от студени люспи и пляскащи опашки. Задъханата им борба на живот и смърт действаше възбуждащо, също както думкането на барабаните преди това. Смях раздра въздуха, когато мрежите се затвориха. Маунтолив седеше загледан в арабите с техните дълги бели роби, навити на кръста, които протягаха ръце напред да се хванат за носа на лодките, да успокоят движението им и внимателно да ги приближат, докато мрежите се срещнат. Светлината блестеше върху гладките им бедра. Мракът преливаше от варварското им веселие.
Но ето че последва друго неочаквано явление; небето над тях започна да притъмнява също като водата под тях. Тъмнината изведнъж набъбна от неясни форми, тъй като подскачащата риба беше събудила заспалите твари по брега и с кресливи несвързани писъци новите гости от обраслото с острица устие се включиха в лова — стотици пеликани, фламинги, жерави и рибарчета заприиждаха по неравни траектории, за да се нахвърлят, да грабят и лапат мятащите се риби. И във водата, и във въздуха кипеше див живот; в същото време рибарите изравниха мрежите си и започнаха да изтеглят гъмжащия улов в лодките или направо ги обръщаха така, че изливаха бликащите бързеи от сребро направо през планшира, докато кормчиите стояха до глезените във водата насред възврелия въртоп от тела. Щеше да има премного за всекиго и да остане — и за хора, и за птици; докато големите блатни обитатели тромаво разгъваха и сгъваха криле като някакви старомодни изрисувани чадърчета или бавно кръжаха на тумби над кипналата вода, сините рибарчета и гларусите се стрелкаха от всички страни с мълниеносна скорост — пощръклели от лакомия и възбуда, спускаха се самоубийствено, някои си счупваха врата при сблъсъка с лодките, други забиваха човки в телата на рибарите и в ужасяващата си ненаситност успяваха да разкъсат я нечия буза, я нечие бедро. Кипежът на водата, прегракналите викове, тракащите човки, припляскващите криле и влудяващото барабанене придаваха на цялата тази картина незабравимо великолепие, което смътно напомни на Маунтолив забравените фараонски стенописи от мрак и светлина.