Тук-таме мъжете започнаха да отблъскват птиците, като удряха тъмнината с пръчки, докато насред сгърчените свитъци на улова човек можеше най-неочаквано да зърне пера с магическите оттенъци на небесната дъга и счупени човки, кръвта от които се процеждаше по сребристите рибешки люспи. Три четвърти час нищо не се промени в тази сцена, докато се видя, че рибарските лодки са вече препълнени. Несим се появи наблизо и извика на всички:
— Време е да се връщаме. — Посочи един фенер, който се поклащаше над водата и създаваше илюзията за топла пещера от светлина, в която зърнаха гладките неспокойни хълбоци на кон и назъбени в края палмови листа. — Мама ни чака — извика Несим. Красивата му до съвършенство глава се наведе, попадна в края на един от кръговете светлина и се усмихна. Имаше византийско лице, от онези, които се срещат по стенописите в Равена — с бадемови черни очи и чисто изрязани черти. Но Маунтолив гледаше, така да се каже, през него към лицето на Лейла, неговата майка, с която толкова си приличаха.
— Наруз! — извика той дрезгаво, защото по-малкият брат беше скочил във водата да пристегне мрежата. — Наруз! — Едва ли можеше нещо да се чуе в тази врява. — Трябва да се връщаме!
Най-накрая двете лодки — всяка с по едно циклопско око от светлина — се обърнаха и потеглиха през черната вода към пристана в далечината, където Лейла им беше довела конете и ги чакаше търпеливо в гъмжащата от комари тишина. Новата луна беше изплувала.
Гласът й проехтя звънливо над останалите звуци на езерото, сгълча ги, че закъсняват, а Наруз се изсмя.
— Носим богат улов — извика Несим. Тя стоеше, силуетът й по-тъмен от мрака наоколо, ръцете им се срещнаха неволно, като че направлявани от някакъв усъвършенстван инстинкт. Сърцето на Маунтолив се разтуптя, когато се изправи да изкачи пристана с нейна помощ. Двамата братя бяха едва стъпили на брега, когато Наруз извика:
— Да се надбягваме до вкъщи, а, Несим! — И хукнаха към конете си, които пристъпваха нетърпеливо и се стреснаха от гръмогласния им смях.
— Внимавайте! — извика рязко подире им Лейла, но не беше минала и секунда, и те вече препускаха, копитата думкаха по отъпканата пътека на дигата, а Наруз се кикотеше като Мефистофел. — Какво мога да направя? — оплака се тя с престорено примирение и в този миг управителят на имението излезе напред с техните два коня.
Яхнаха ги и поеха към къщата. Лейла заповяда на мъжа да язди отпред с фенера и приближи коня си така, че коленете им се докоснаха — този допир им донесе утеха. Отдавна не се бяха любили — има-няма десет дни — въпреки че за младия Маунтолив това време представляваше цяло столетие, цяла вечност на отчаяние и нега. Той беше получил образованието си в Англия, следователно беше научен да не дава воля на чувствата си. Всички други безценни уроци беше успял да усвои докрай въпреки младостта си — да посреща както салонните, така и уличните проблеми с хладнокръвие; но по отношение на личните емоции можеше да противодейства единствено с нервната сдържаност на своята национална чувствителност, упоена до състояние на вечно сконфузена мълчаливост: едно образование на стеснителност, редуваща се с прикритост. Чувствителността и възпитанието рядко вървят ръка за ръка, въпреки че разривът може да се замаскира със заучени маниери и други форми на общуване със света. Той беше чувал и чел за големи страсти, но смяташе, че никога няма да стигне дотам. И ето че сега именно това измъчваше до полуда потайния му живот, който, като на някой поотраснал гимназист, се разиграваше автономно зад кулисите на ежедневието с неговите обичайни жестове, дела, думи и пристрастия. Социалният човек у него беше вече презрял още преди духовният да порасне. Лейла го беше преобърнала, както се преобръща стар дънер, и беше хвърлила душата му в смут. И той взе да подозира, че е страшно сантиментален, прекалено млад и неопитен, че запасите му от студенина са изчерпани. Почти възмутен от себе си, все пак си даде сметка, че най-накрая тук е намерил нещо, за което е готов дори да умре — нещо, чиято незрелост носи със себе си крилатото послание, което го пронизваше до мозъка на костите. Дори в мрака можеше да усети, че се изчервява. Беше абсурдно. Да си влюбен беше абсурдно, същата ситуация като да ти издърпат стола, преди да седнеш. Улови се как си мисли какво ли ще каже майка му, ако можеше да ги види сега как яздят с допрени колене сред сенките на палмите край езеро, в което се отразяваше новолунието.