По-късно, на връщане през розите с Лейла, Маунтолив рече:
— Приятно момче е синът ти. — А тя неочаквано се изчерви и сведе глава. Отговори му тихо и развълнувано:
— Вечно ще тежи на съвестта ни, че не зашихме навреме заешката му устна. Като беше малък, селските деца му се подиграваха, викаха му „камила“ и той много страдаше от това. Нали знаеш, че устната на камилата е разцепена на две? Не ли? Така е. Наруз трябваше да преодолее много неща. — И младият мъж до нея внезапно усети как сърцето му се свива от съчувствие. Но нищо не каза. А после, същата вечер, тя изчезна.
Още в началото появилите се у него чувства го смущаваха, но той нямаше навика да се самонаблюдава, тъй като не беше наясно, така да се каже, с потенциала на собствената си личност — с една дума, тъй като беше млад, успешно ги игнорира. (След време си повтаряше всичко това наум, спомняйки си с тъга всяка подробност, докато се бръснеше пред старомодното огледало или връзваше вратовръзката си. Маниакално си припомняше цялата история отново и отново, като че ли заради другиго, за да провокира и осмисли целия съвършено нов диапазон от емоции, които Лейла освободи у него. От време на време изпускаше едно „по дяволите“ под сурдинка, през стиснати зъби, сякаш мислено си възстановяваше някакво страшно нещастие. Колко неприятно е да те карат да пораснеш, но и колко вълнуващо. Той гравитираше между страха и гротескното въодушевление.)
Двамата често яздеха заедно в пустинята, подканени от съпруга й, и веднъж, в една пълнолунна нощ, легнали върху дюната, леко засипани с пясък от тихия бриз, очертал силуетите им като сняг или прах, той изведнъж се озова пред едно ново лице на Лейла. Бяха вечеряли и разговаряха под призрачната светлина.
— Чакай — ненадейно се обади тя. — На устната си имаш троха. — Наведе се напред и нежно я взе с езика си. Той усети как малкият й топъл език на египетска котка се задържа за миг върху долната му устна. (Точно тук мислено винаги си казваше „по дяволите“.) При това движение той пребледня и за малко да припадне. Но тя беше толкова близо до него, безобидно близо, усмихна се, сбърчи нос и на него не му оставаше нищо друго, освен да я вземе в обятията си и да продължи неуверено напред като мъж в огледало. Техните мълвящи силуети се срещнаха като отражения във водата на езеро. Умът му се пръсна на хиляди парченца, които литнаха край тях над пустинята. Толкова лесно станаха любовници и самият акт завърши с толкова очевидна липса на преднамереност, че известно време самият той едва бе в състояние да осъзнае какво се е случило. Когато дойде на себе си, веднага си пролича колко е млад, тъй като запелтечи:
— Но, Лейла, защо избра мен? — сякаш тя разполагаше с безброй възможности на този свят. Много се изненада, когато тя се отпусна назад и повтори думите му с нещо като мелодично презрение — детинският му въпрос я беше раздразнил.
— Защо теб ли? Защото… — и тук за най-голямо удивление на Маунтолив с тих приятен глас тя му изрецитира цял абзац от един от нейните любими автори.
„Сега за нас е възможна друга съдба — най-високата цел, поставяна някога пред нация, която можем да приемем или отхвърлим. Ние все още не сме дегенерирали като раса; все още сме раса, в която кипи най-добрата кръв на Севера. Все още не сме станали разпуснати по нрав, още владеем твърдостта да управляваме и благоволението да се подчиняваме. Научили са ни на религия на святото милосърдие, на която сега за сетен път трябва или да изменим, или да се научим да я тачим, като я следваме. Имаме богато наследство от примери за чест и достойнство, завещани ни през хилядолетията на внушителна история, които — и това трябва да бъде наша всекидневна задача — сме длъжни да браним и множим с ненадминат блясък, така че англичаните, ако грях е да жадуваш честта, да бъдат най-грешните души на този свят.“6
6
Този и следващият цитат са от встъпителната лекция, като професор по изящни изкуства в Оксфорд, на английския изкуствовед, философ, обществен реформатор и критик Джон Ръскин (1819–1900). — Б.ред.