Закрачих към масата за покер, където седяха Ангела и другите.
— Добре — казах аз. — Ризата ми е изцапана, може бе скъсана. Какво още, по дяволите, може да се случи?
Извърнах се и насочих пръст към Ангела, все едно би пистолет.
— Не казваше ли нещо, когато тези деца ни прекъснаха? — изръмжах аз.
— Не, нищо, не — каза той и размаха ръце във въздуха като че ли се предаваше — нищо важно…
Анабел, опитвайки се да помогне (сигурен съм), докосна с пръст челото си, опитвайки се да си спомни нещо и каза:
— Не каза ли нещо като „безгръбначен страхливец“?
Ангела се потеше, а също така се и усмихваше, една мазнярска усмивка, която не бе по-приятна и от най-злобната му усмивка, макар значително по-забавна. Той каза:
— Никога не съм казвал подобно нещо, мадам. Безгръбначен мошеник, може би, но никога не бих нарекъл този човек страхливец… — той ме погледна, на грозния му мърляв сурат се изписа умиротворително изражение. — Аз просто се шегувах…
Гледах го лошо.
И дълго.
Като че ли просто се опитвах да реша дали да го убия с изстрел, или с голи ръце.
Но тогава само го дарих, дарих ги всички, с лъчезарната си усмивка. Дръпнах си стола и седнах. Взех тестето карти и започнах да го разбърквам. Тогава казах трите най-красиви думи в английски език.
— Да играем покер.
Красивата южнячка
Седнах на ръба на леглото си в стаята на „Кристъл Палъс“, за да преброя печалбата — близо хиляда долара. Не бе лошо за една вечер работа и бях още по-близо до онази ужасяваща входна такса за Сейнт Луис.
В купа имаше една стодоларова банкнота — закачих я с безопасна игла за хастара на черното си сако. По-рано този ден бях използвал предварително закачената там стодоларова банкнота, за да направя впечатление на онзи надут администратор долу. Не се смятам подобаващо облечен, ако нямам нещо закачено за хастара, на което да се опра при нужда. Но извършвайки това, отново забелязах колко мръсна е красивата ми риза. Страх ме бе да я съблека, за да не се окаже, че е скъсана.
Като поклатих мрачно глава, натъпках останалите пари в джоба на сакото и се зачудих дали да чакам сутринта, за да взема втората гореща вана. Ризата ми не бе единственото нещо, което се бе измърсило във въргала.
Обмислях това, когато вниманието ми бе привлечено от почукване по вратата — изискано леко почукване, като че ли някоя благовъзпитана личност не желаеше да ме безпокои. Засега не бях забелязал подобни лица в „Кристъл Палъс“, така че извадих револвера си от кобура и се приближих до вратата.
— Кой е?
— Аз съм, Анабел, Брет… Може ли да говоря с теб?
Това беше приятна изненада. Може би бях направил по-голямо впечатление, отколкото предполагах.
Върнах пистолета в кобура, отворих вратата и на прага стоеше тя в цялото си великолепие на южняшка красавица. Леко деколтираната рокля разкриваше млечнобяла приятно закръглена женственост. И отново тази млечнобяла женственост се надигаше и спускаше — тя бе нервна. Почти можех да видя как бие сърцето й. Със сигурност се опитвах.
— Аз… не трябваше да правя това — каза тя и понечи да си тръгне.
Вдигнах очите си на по-благоприлично и джентълменско ниво.
— Анабел… мисис Брансфърд, почакай!
Тя спря. Бе направила само една-две крачки, така че не й отне много време да се върне. Погледна ме с големите си сини очи, изпълнени с трепет.
— Да, Брет?
— Та ти нищо не правиш — казах аз, — освен че стоиш в предверието. Убеден съм, че това все още е законно в тази страна.
Тя сведе поглед.
— Но аз бих предпочела повече интимност от това предверие, Брет.
— Ами, влез в стаята ми, тогава. Дори и това да е противозаконно, няма да съм аз този, който ще те издаде.
Тя се поколеба за момент, а след това — все едно бе взела внезапно, необратимо, невероятно съдбоносно решение — тя се втурна в стаята сред вихър от фусти и сатен.
— Мога да оставя вратата отворена, ако желаеш.
Тя затвори вратата.
После сведе глава и скри красивото си лице с тънките си фини пръсти.
— Само да не бях…
— Само да не беше какво?
Тя ме погледна с разширени, изпълнени с копнеж очи.
— Само да не бях омъжена жена…
И се хвърли в прегръдката ми, обви ръце около мен, вкопчи се отчаяно, устните й намериха моите и се сляха в топла, страстна целувка, която обещаваше много и само даваше доста. После ме блъсна, като че ли внезапно възвърнала здравия си разум.
— Прости ми — каза тя, като тръсна русите си къдрици, засрамено и разкайващо се. — Но трябваше да го направя.