— Няма проблем.
Тя направи жест с едната си ръка, другата скрита зад гърба й.
— Трябва да разбереш, Брет… цялото ми същество… цялата ми душа… жадуваха да те прегърнат. Искаха да пратя благоприличието по дяволите…
— Спри, когато решиш.
Съдейки по ослепителната й усмивка и искрящите светнали очи, човек би си помислил, че току-що съм изказал неувяхващата си любов. Тя вдигна брадичка и проговори с треперлив глас, от който капеше амброзия.
— Вероятно никога повече няма да се видим, Брет…
Странно как успяваше да направи от името ми двусрична дума: Брейет.
— … може би не подхожда много на една дама, но аз рискувам да го кажа направо… да ти кажа, че ти си най-невероятно привлекателния мъж на тази земя.
Кой съм аз, че да възразя?
— Ето — каза тя, като сведе засрамено глава. — Ето, казах го.
Тя се приближи до мен и опря бузата си в моята.
— А сега трябва да ти кажа… сбогом.
Това бе определено най-доброто нещо, което някога бе правила.
Тя се понесе към вратата, видение олицетворяващо южняшката красота и аристократичност. Но явно беше и страстна жена. А аз съм, ако не друго, здрав млад мъж — в допълнение, естествено, към това, че съм невероятно привлекателен.
Как можех да я пусна да си тръгне?
Пристъпих към нея и я спрях, хванах ръката й — много нежно и я върнах обратно в обятията си. Гласът ми, тих и дрезгав, прошепна в изящното й ухо:
— Анабел… — тя трепереше в ръцете ми.
— Да, Брет?
Целунах я съвсем леко по челото.
— Ако веднага не ми върнеш парите — прошепнах аз нежно, — ще положа хубавия ти задник право в скута на шерифа.
Тя ме бутна и на изваяното й лице се изписаха болка и негодувание.
— Как можа да кажеш нещо толкова жестоко и безсърдечно…
Аз щракнах с пръсти и протегнах отворената си длан.
Известно време тя ме изучаваше, после въздъхна и поклати глава. Знаеше, че не се шегувам.
— По дяволите — каза тя.
Иззад гърба й се появи фината й ръка с портфейла ми, който от своя страна бе пълен с парите, които бях спечелил от нея, Ангела и останалите на масата. Тя удари портфейла в дланта ми така, все едно искаше да удари лицето ми.
— Благодаря ти, Анабел — казах аз мило, и пъхнах натъпкания с пари портфейл обратно в джоба си.
Тя стоеше със скръстени ръце, изражението й напрегнато и подигравателно, очите й хвърляха огън и жупел.
— Хей, не се сърди на мен — казах аз. — Не съм виновен, че си толкова слаб крадец, колкото и покерджия.
Предполагах, че това ще я разсърди още повече, но тя просто вдигна рамене и подигравателно свитите й устни се разтегнаха в усмивка.
— Всъщност аз съм добър крадец… и доста добър играч на покер. Просто напоследък имам все лош късмет.
— Както казваше старият ми Татко: „Покерът в ръцете на експерт не е въпрос на късмет.“
Очите й проблеснаха.
— Предполагам, никога не си имал и капчица лош късмет?
— Честно казано… — аз погладих джоба с портфейла, пълен с долари. — Тази вечер се отървах от него с твоя помощ. Откъде си точно?
— Не ти ли казах? Родителите ми са от Атланта…
— Не, Анабел. Не ме интересува откъде е фалшивият ти акцент. Интересува ме ти откъде си.
Това я накара да се усмихне — тъжно, но се усмихна.
— Повечето мъже ме харесват повече като хубавица южнячка — каза тя, като наблегна още повече на амброзията. А след това с равен западен акцент добави. — Добре де, не съм южнячка.
— И не съществува никакъв мистър Брансфърд.
— Само покойният ми баща.
— Така и предполагах. Не си от тези, които се омъжват.
Тя тръсна хубавата си глава.
— Много благодаря, пък и нямам намерение. Та какво ще правим сега?
Вдигнах рамене.
— Какво можем да правим?
Мъж в хотелска стая с красива жена трябва да отчита определени възможности.
По лицето й премина сянка на тревога.
— Няма да ме предадеш, нали?
— Разбира се, че не.
— Защо?
Ухилих се леко.
— Може би проявявам милост към шерифа.
Тя отново кокетно се усмихна и посочи с пръст вратата:
— Значи… сега мога да си тръгвам?
Кимнах.
— По дяволите.
— Сега пък какво има?
Тя клатеше глава. Лицето й изразяваше най-вече неудовлетворение.
— Ами просто това, че ти… ти наистина ме ядосваш.
— Аз?
— Трябва да съм ти бясна. Ти ме обиди, открадна от мен…
— Искаш да кажеш, откраднах от теб собствените си пари.
— Виждаш ли! Една такава забележка ме кара да искам да ти издера проклетите очи.
— Само че не се поддаваш на желанието.
— Да — и тя ме погледна любопитно, опитвайки се да ме разбере. — Просто ти си толкова ужасно… привлекателен.