Реших да не коментирам това и като въздъхнах, пъхнах стотачката в джоба си.
Гласът му бе тъжен, почти жаловит.
— Можеш ли да ми дадеш отсрочка до края на годината?
— Трябват ми сега — казах аз.
Той кимна мрачно и въздъхна.
— За шампионата по покер в Сейнт Луис, нали? Знаех си. Колко е входната такса? Двайсет и пет хиляди?
Кимнах.
— Това е малко състояние.
Наистина беше цифра, която можеше да впечатли дори и банкер.
— Предполагам, една малка честна злоупотреба е нещо, за което ти не можеш и да си помислиш?
— Брет, не мога да сторя това на моите съграждани. Когато влязох в банковия бизнес — влязох на чисто, знаеш това.
— Да. Ако не можеш да вярваш на банкера си…
Като въздъхнах дълбоко още веднъж, аз се смъкнах от бюрото и се запътих към стъклената врата. Мати стана иззад бюрото си и ме изпроводи, прегръщайки ме през рамената.
— Господи, момче, наистина съжалявам. Не взе ли гаранция и от Поркчоп Слим в тази същата игра?
— Слим умря миналия месец.
Той изцъка състрадателно.
— Май чух някакви слухове за това. Само не разбрах от какво е умрял.
— Пет аса. Вдовицата му каза, че ми бил запазил хиляда долара, но тя ги използвала за погребението. Направила му наистина грандиозно изпращане. Най-хубавото в историята на Бумгарнър Каунти, казва тя.
— Брет, аз чух друг слух за Слим…
— А?
— Чух, че жена му го е кремирала и е хвърлила праха в Рио Браво.
Плеснах се по челото.
— Вдовицата на Поркчоп ме е метнала? Накъде е тръгнал този свят?
Мати вдигна вежди и очите му под тях бяха широки и печални. Той поклати глава.
— Знам. Тъжна работа. Трудно е да вярваш на когото и да било в днешно време. Колко не ти достигат за тази входна такса?
— Само две хилядарки. Знам къде ме чака една, така че ако мога да намеря само…
— Брат ти не може ли да ти помогне, или и той ще участва в Сейнт Луис?
— Барт ще пропусне този шампионат, но вече инвестира пет хиляди в по-големия си брат.
Мати почеса глава, размишлявайки.
— Ами онзи твой агент, ирландеца, Големия Джим Макком?
— Няма.
— Джентълмена Джак?
— В затвора е поне до Коледа, а Контето Джим и той събира за входната такса.
— По дяволите. Лоша работа. Ако имах мои собствени пари, знаеш, че щях да ти дам. Сигурно като каре аса.
Той ми отвори вратата и един пистолет — сигурно като каре аса — бе насочен към нас.
— Господи — каза Мати — това е обир!
И наистина в момента се провеждаше банков обир. Няколко мъже с маски държаха насочени пистолети срещу касиерите и клиентите, които бяха вдигнали високо ръце към небето. Или по-скоро към тавана.
Бандитът срещу нас носеше мека шапка и превръзка на лицето. Първо пребърка мен. Намери в джоба ми стотачката, която ми бе дал Мати. После пребърка самия президент на банката.
И от един от джобовете на банкера — не онзи, от който Мати бе измъкнал стодоларовата банкнота за моя милост — бандитът извади пачка банкноти по-дебела от Библията.
— Ако не вярваш на банкера си — казах аз на Мати — на кого можеш да вярваш?
Мати, с вдигнати ръце, сви рамене и се подсмихна.
— Сега вече можеш да ми вярваш.
До вратата, където бе големият сейф, един от крадците завърза за дръжката му няколко пръчки динамит, запали клечка кибрит и я доближи до фитила.
— Хопа! — изкрещя той и се хвърли в страни, за да избегне взривната вълна.
Така направих и аз, и предполагам всички останали, макар че бях далеч по-загрижен за благополучието на Брет Мавърик.
Експлозията изкърти вратата от пантите й, счупи всички прозорци на сградата, и в добавка се отрази зле на тъпанчетата на ушите ми. Единственото положително следствие бе гъстия дим, който представляваше сносно прикритие за всеки трезвомислещ човек, който има достатъчно мозък да се измъкне в бъркотията.
Като мен.
Пък и в края на краищата някой трябваше да иде да каже на шерифа.
Проблемът обаче бе в това, че когато се промъкнах като привидение през предната врата на банката сред облак дим, се натъкнах на четири познати лица.
Последният път, когато видях тези лица, бе на тази същата улица снощи на лунна светлина.
На слънчева светлина лицата изглеждаха още по-заплашителни.
— Луди ли сте? — казах аз, когато те започнаха да ме заобграждат.
— Ни най-малко — каза мъжът със суровите очи.
Движех се бързо, почти тичах, димът, който продължаваше да се носи от експлозията ми помагаше. Шмугнах се в най-близката уличка и се спотаих в сянката, като плътно се прилепих в дъсчената стена на една сграда.
Те бяха право по петите ми, и сянката не им попречи да ме видят, да се приближат и да ме обградят…