— Не ми харесва кой знае колко — каза Ангела. — А ти Ели, какво ще кажеш?
Приятелят му с белега от въже поклати глава, не. Изглежда хич не му допадаше самата мисъл за бесене.
Освен, разбира се, за моето.
— Не трябваше да ме правиш на глупак, Мавърик — каза Ангела.
Изкушавах се да наруша мълчанието си и да отбележа, че в това отношение бог далеч ме е надминал, но — колкото да ви се струва трудно за вярване — понякога знам да си държа устата затворена.
— Ти пак нямаше да успееш да участваш в Сейнт Луис в голямата игра — каза той, умирявайки коня си, докато небето тътнеше — но поне щеше да имаш бъдеще.
Старият ми Татко казваше: „Животът е като покера — изходът е в ръцете ти.“ Само че този път пред себе си имах безчестно и лошо крупие, а ръцете ми бяха вързани зад гърба.
— Ние си тръгваме, мистър Мавърик — каза Ангела добродушно, — но не искаме да мислиш лошо за нас, когато вече няма да сме тук.
Само го погледнах. Не мисля, че трябваше да кажа нещо, за да разбере мнението ми.
Ангела каза:
— Тръгвайте, момчета — и неговите отвратителни другари кимнаха и ни оставиха, мен и Ангела. Препуснаха и тропотът на копитата отекваше по пустинната земя като военен барабан, предвещаващ наближаващата буря.
Но Оли, благословена да е мъничката му кастрирана душа, остана неподвижен под мен.
Ангела се надвеси напред. Настроен бе философски.
— Виж, Мавърик, не смятам, че е добре за човек да остава сам в тези пусти места. Идва буря, небето гърми и умът може да ти изиграе някоя жестока шега. Ще почнат да ти се привиждат разни неща. Човек направо може да си откачи…
Той протегна ръка към чантата на седлото си.
— В Дивия запад човек се нуждае от приятел, не мислиш ли?
И той извади торба от зебло, голяма колкото чувал за картофи. Небрежно, като че ли играеше в неделя следобед на подкови, той подхвърли към мен торбата и тя тупна близо до предните копита на Оли.
За какво е всичко това?
— Надявам се компанията да ти хареса, Мавърик.
И той се ухили — разкривайки комплект жълти, прогнили зъби, които без съмнение биха накарали Доктор Холидей да изостави стоматологията заради картите, — заби шпорите си в кобилата и препусна, вдигайки облаци прах, а ударите на подковите разтърсиха земята.
Проточих врат, доколкото се осмелявах, за да наблюдавам обвитото в прах отдалечаване на Ангела. Той язди през равния безплоден пейзаж докато стигна до едно възвишение, на върха на което чакаха гротескните му спътници. Присъедини се към тях и после се изгубиха зад хълма.
А аз, аз самият също се чувствах донякъде изгубен. Бях изял страховит бой и не бях в най-доброто възможно положение. От друга страна бях сам, като се изключи най-невъзмутимия кон на запада. Ако Ангела си мислеше, че идващата буря ще уплаши Оли, или че една торба от зебло, хвърлена в краката му, ще го накара да се вдигне на задните си крака, той дълбоко се заблуждаваше.
Всичко, което трябваше да направя, бе да се измъкна от примката около врата ми. Поех си дълбоко въздух и я опитах, просто да проверя колко е стегната…
Оли направи половин крачка.
Не го бях стреснал, но размърдването му бе напомнило за присъствието ми и сигурно бе решил, че смятам да тръгнем на някъде.
— Спокойно, момчето ми. Пррт.
Успокоителният ми тон спря коня и той се върна в отпуснатото си, близко до ступор състояние.
Трясъкът на една гръмотевица разтърси света и ако бях кон, щях да съм на задните си крака и диво да цвиля. Подобните на скелет клони на дървото се разклатиха като симфония от чаши, в които тракат зарове. Дори след гръмотевицата дървото като че ли продължаваше да потрепва.
А също и аз.
А Оли? Очевидно бе спал по време на по-лоши бури, и то неведнъж. Не помръдна и на инч.
— Спокойно, момче — говорех му аз и продължих да го успокоявам, докато въртях врата си, все едно носех неудобна вратовръзка, пък предполагам така си и беше — по-неудобна връзка от тая надали има.
Може би ако можех да си провра брадичката, щях да успея да прекарам това проклето нещо нагоре през лицето и главата си…
Оли остана неподвижен. Имах шанс. Лъчезарната ми усмивка разцъфна на лицето ми и аз въздъхнах с облекчение, и тогава почти се задавих с въздишката.
Торбата от зебло.
„Компанията“, която Ангела ми бе оставил, за да не полудея от самота.
Тя се гърчеше като танцьорка на кючек.
Помните ли, когато ви казах, че Ангела е зъл, колкото чувал пълен със змии? Ето, че съм знаел какво говоря…
Торбата от зебло бе като жива. Движеше се, местеше се, рисуваше зловещия си подпис в прахта. Но самата торба не бе жива: нещо в нея беше живо.