Той отговори толкова тихо, че аз едва го чух:
— Не внимавах в играта.
— Не си внимавал в играта. Ами добре… знаеш ли какво ще ти кажа…
Спрях, защото ме погледна. Не познавах това момче, но познавах добре този поглед. Познавах и очите. Те бяха студени и жестоки, очи, които не знаеха жал.
Това бяха очи на убиец.
— Как се казваш, синко?
— Джони Хардин — каза той.
Оставаше да е Джон Уесли Хардин. Чувал бях, че Хардин се смята за най-страшния наемен убиец на запада, предпочиташе да го наричат „Уес“. Също така бях чувал, че Хардин е убил първата си жертва на единайсет.
— С какво се занимаваш? — попитах аз.
— С оръжие.
— Търговец на оръжие?
— Не.
— Разбирам. Значи тогава си майстор на оръжие?
— Не. Работата ми най-вече е да убивам хора.
Трябваше да задам тези въпроси. В края на краищата Татко казваше: „Никога не залагай сляпо.“
— Тъй като си още жив — казах аз, — следва да заключа, че си наистина добър в занаята.
Присви очи, съвсем леко.
— Държиш ли да разбереш?
Тихият слаб глас бе станал жесток като очите.
Наблюдавах го. И двете ми ръце бяха върху масата, все още готови да придърпат чиповете. Пръстите ми се движеха по зеления филцов плат и небрежно барабаняха. Тогава се ухилих.
— Всъщност не — казах аз. — Да кажем, че тази игра е била просто за упражнение, става ли?
Хардин бавно кимна.
Аз се облегнах и махнах към купчината чипове.
— Вземи колкото смяташ, че ти се полагат. Аз ще се задоволя с останалото.
Анабел, която изглежда бе започнала да си пада по мен, внезапно ме погледна с крайно разочарование. И друг път съм забелязвал този поглед върху женски лица.
Ангела, от друга страна, бе вързал презрението си на лицето като бандитска кърпа, само че не се криеше зад него: показваше го на целия свят.
— Винаги ли си бил толкова безгръбначен — изплю той.
Помислих върху това. После кимнах.
— Май да. Поне откакто се помня.
— Безгръбначен — повтори Ангела с отвращение, клатейки глава.
— Татко винаги ми казваше: „Който удря и бяга, доживява и друг път да бяга.“
Плъзнах назад стола си и той издаде стържещ, скърцащ звук в дървения под, което привлече вниманието на всички. Станах, отворих сакото си и го дръпнах назад, за да могат всички да видят колта 44 калибър в също така добре смазания ми кобур, закопчан за бедрото.
— Да ви кажа честно — казах аз, — смелостта доста се надценява. Какво донесе тя на Кастър?
Хлапакът ме наблюдаваше, ръката му увиснала близо до пистолета. Разочарованието бе изчезнало от погледа на Анабел, но тя сега май съжаляваше, че не е избрала по-цивилизовано място, където да играе покер. Всички останали очи на масата бяха приковани в мен, включително и тези на Ангела, които бяха присвити и изразяваха уникалната комбинация от хитрост и глупост.
— Ти си убиец — казах аз. — Стрелец. А моята игра е хазартът, или да бъда точен — покерът, който е по-безобиден начин човек да изрази дълбоко вкоренените си антисоциални импулси в сравнение с твоя занаят. Не си ли съгласен?
Очите му отново се присвиха, но сега объркване бе заменило жестокостта.
— Така си и мислех — казах аз хрисимо. — Какъв шанс има картоиграч като мен срещу стрелец като теб? Какъв е моят залог?
Тогава извадих револвера си.
Не за да го застрелям. Просто да го накарам да погледне в дългата цев на моя 44 и да си помисли. Да си помисли дали някога е виждал някой толкова бърз колкото мен.
Съдейки по слисаното му изражение, не беше виждал.
— Ами да, не бих имал никакъв шанс — казах аз спокойно.
Тогава завъртях пистолета по тексаски, както Татко ни учеше мен и Барт, и колтът гладко се плъзна обратно в уютния си кожен дом.
Анабел се наведе заговорнически към хлапака и попита:
— Това бързо ли беше?
Хардин преглътна и кимна, само веднъж.
— Така си и помислих — каза тя и също кимна. — Стори ми се доста бързо.
Седнах, облегнах се и взех картите.
— Мой ред е да раздавам, нали?
— Да, сър — каза хлапакът.
— Бих ли могъл да предложа нещо? За в бъдеще да внимаваш в играта?
— Разбира се, сър — каза той.
— Дроу2 — казах аз.
Хардин потрепна на стола си, но аз държах ръцете си отгоре, едната от които държеше тестето.
— Играем Дроу покер. Мой ред е да раздавам, не помните ли?
Въздишки на облекчение, кашляне и мърморене изпълниха няколкото мига тишина, нарушавана само от шума при разбъркването на картите.
Анабел се усмихна кокетно и прошепна.
— Тази шега не беше ли прекалено опасна, Бърт?
— Казвам се Брет — прошепнах на свой ред аз. — Не, не смятам. Мисля, че Джони вече е извън играта.