А когато, приятели, те вече са извадили пистолетите си, няма никакво значение колко си бърз.
Анабел, колкото и да се притесняваше за мен, се бе отдалечила на безопасно разстояние, макар че усещах погледа й, прикован върху мен. Другите играчи също станаха от масата и се отдръпнаха, дори Ангела, въпреки че не споделяше изплашените изражения на другите ми съиграчи: той се хилеше, наслаждаваше се на гледката.
Нямаше нищо против да ме сподели с конкуренцията.
Аз бавно и внимателно се обърнах с лице към четиричленната група, възнамеряваща да ме линчува, докато тя злокобно напредваше към мен, и вдигнах двете си ръце нагоре с разтворени в помирителен жест длани.
— Нека да не прибързваме, джентълмени — успях да кажа аз.
— Когато те забелязах през този прозорец — каза мъжът със суровите очи, — възвърнах вярата си в Господ Исус.
— Ами тогава най-добре ще е да постъпите по християнски — казах аз и се опрях назад на една маса. Ръцете ми все още бяха вдигнати — много свидетели можеха да потвърдят, че нямам пистолет в ръка и че не правя нищо, за да променя този факт.
— Какво, да си подложим ли и другата буза? — подигравателно каза мъжът. — Ти вече ни даде по един в задните части, мистър Мавърик.
Произношението не ми хареса обособено, но не реагирах.
— Момчета — казах успокоително, — не трябваше да играете карти и да пиете толкова много. Лоша преценка. Слаби карти. Чия е вината?
Суровите очи на мъжа светнаха.
— Твоя. Копеле крадливо…
И той дръпна назад петлето на колта си го запъна, а лекото изщракване отекна в притихналия салон.
Карта да паднеше, щеше да се чуе.
В този миг аз се преметнах през игралната маса, като я прекатурих, карти и чипове се разхвърчаха, Анабел, Ангела и другите посетители на Кристъл Палъс се разпръснаха, докато аз си пробивах път към предната летяща врата.
Изскочих през вратата и бях обгърнат от нощния хлад, където луната помагаше на фенерите по главната улица и бе абсолютно невъзможно да се скриеш. Докато тичах, хвърлих един поглед назад и видях моите четирима потенциални убийци буквално да изкъртват вратите от пантите им, излитайки навън, след което ме погнаха по насипаната с пясък прашна улица. Краката им вдигаха облаци прах, като тежко тупаха зад мен.
Анабел и Ангела ги последваха, заемайки удобни места на верандата на „Палъс“, за да наблюдават представлението.
Това ли искаха? Представление?
Спрях.
Спрях точно в средата на улицата, луната ме къпеше в млечнобялата си светлина. Внезапно светът ми се стори нереален и аз се обърнах и се изправих срещу четиримата мъже, които препускаха по улицата към мен.
И когато ме видяха да стоя неподвижен като статуя, те също спряха. На място. Замръзнаха, заковали погледи в глупака, който се бе изправил срещу тях четиримата.
Чух как една жена си пое рязко дъх. Може би беше Анабел.
Верандата на „Палъс“ загъмжа от зрители. Наистина ги бях изненадал. Челюстта на грозната мутра на Ангела бе увиснала като на старец, а очите му бяха станали по-големи, отколкото глупави. Което значи доста големи.
Отмерено и спокойно, така че никой да не реши погрешно, че се присягам за пистолета си, аз разкопчах кожената каишка, която придържаше кобура плътно до крака ми. След това разкопчах колана с пистолета и го свалих. Свих колена, наведох се надолу към прашната улица и оставих колта си 44 калибър, както си беше в кобура на колана с патрондаш, като че ли аранжирах витрина.
Тогава се изправих.
Мъжът със суровите очи все още държеше в ръка револвера си. Петлето все още бе запънато, но имаше пълна улица свидетели, които щяха да го видят, ако ме застреля. В тази част на страната нямаше значение кой стреля пръв, можеше дори да застреляш някого в гръб, важното бе гой да е въоръжен.
От друга страна…
Да застреляш невъоръжен човек, ами това е все едно да откраднеш кон. Моментално ще те линчуват, просто и ясно.
Тримата другари на човека знаеха това, спогледаха се и в безмълвен разговор от свиване на рамене, вдигане на вежди и кисели гримаси, най-накрая оставиха водача си да вземе решение.
И той го взе.
Кимна тържествено към мен, свали петлето на пистолета си — тихо изщракване в нощта — и го прибра в кобура си. После разкопча колана си и го остави върху пясъка. Същото направиха и другарите му със своите пистолети.
Тълпата на верандата на „Палъс“ получаваше добро зрелище под лунната светлина. Джони Хардин гледаше със свити очи, а Анабел се бе вкопчила в ръката му и се притискаше към него. Щастливец.
А аз, аз стоях срещу четирима побеснели каубои, които бавно вървяха към мен.
Можех да си седя така и да си сърбам попарата. Но както Татко много пъти ми казваше: „Не е важно как играеш играта, синко, важното е да печелиш.“