Както си говореше тихо, като че ли на самия себе си, младият полицай извади пистолета, окачен на кръста му, дръпна предпазителя и стреля в сърцето си. Лекарят, който все още беше в състояние на шок от развилите се събития, като чу изстрела, дойде на себе си:
— Какво направи този човек? — извика той и притича към полицая, но вече беше късно. В отговор се обади апаратът:
— Докторе, направих го като насън. Извини ме, че трябва да приберете трупа. Няма защо да се церемоните много с него. Можете да го напъхате в някоя кофа за боклук или да го пуснете в канала.
Лекарят съвсем се обърка.
— Карате ме да върша абсурдни неща. Това е безотговорност, още повече че сте полицай. Веднага се върнете!
— Как да ви кажа, едва ли има начин да се върна обратно.
— Хм. Мъчително ли беше?
— Че беше мъчение, беше. Макар и за миг, но е непоносимо. Истината ви казвам. Този тип Ямада ме излъга. Докторе, помогнете ми, моля. Опитайте с камфор, може би ще успеете.
Лекарят извади спринцовката от чантата, но като я погледна, се замисли.
— Той, естествено, си преправя гласа и след това ще се устрои там. Интересна работа. Толкова много съм лекувал пациентите, а, изглежда, с това само съм им удължавал мъченията, без сам да зная. Всичко всъщност е точно обратното. Нямам никаква представа как бих могъл да живея отсега нататък. В такъв случай…
Лекарят напълни със силна отрова спринцовката, която държеше, и я заби във вената си. Когато той падна и застина неподвижен, всички присъствуващи замряха и впериха поглед в сребристия апарат на масата. В настъпилата тишина се чуха леки стъпки и към апарата се приближи младо момиче. Може би искаше да извика покойната си майка? Поговори с един глас, който, изглежда, беше на някаква жена на средна възраст, свали чорапите си, омота единия от тях около шията си и като го затегна здраво, се строполи на пода.
След момичето до апарата застана елегантно облечен мъж, свали връзката си и след като поговори с някого, се обеси. Същото направи и един младеж, изглежда, ученик, който се обеси с колана си. Всички като хипнотизирани започнаха да стават един по един от местата си и се нареждаха край апарата. Всеки извикваше или някой от родителите си, или приятел, на когото можеше да се вярва, и се информираше за живота в света на сенките. Тонът на всички отговори беше оптимистичен.
След като се самоубиха още няколко души, около масата с апарата се образува купчина от трупове. Един от чакащите, който, изглежда, беше запазил присъствие на духа, се сети да свали апарата от масата.
В това време се чу вой на сирена и през вратата нахълта тълпа от полицаи. Този, който ги водеше, изглежда, началникът им, извика със силен глас:
— Господа! Моля всички да излязат оттук. Който не се подчини, ще бъде арестуван!
Но хората чакаха реда си край апарата и никой нямаше намерение да си тръгне. Студентът, който точно в това време говореше с апарата, се обърна към микрофона.
— Полицията каза да си тръгваме оттук. Какво да правя?
Отвърна му глас, изпълнен със съчувствие:
— Слушай, трудно ми е да те посъветвам на кого да повярваш: на мене ли, твоя близък приятел, който знае какво е смъртта, или на някакви типове, които нищо не знаят.
— Добре, разбрах какво искаш да ми кажеш — каза студентът, грабна стола, който стоеше в ъгъла на залата, и размахвайки го към полицаите, извика:
— Ей, ченгета, това, което вършите, е насилие! Не ни пречете!
Прозвуча наистина радостно.
— Ей, ти, я да мълчиш!
За полицаите беше естествено да реагират така, след като нямаха понятие за това, което се вършеше в залата.
— Това е вече бунт! Ако не спрете, ще стреляме! — извикаха полицаите, извадиха пистолетите си и ги насочиха към студента. Студентът замахна със стола и удари с все сила полицая, който стоеше най-близо до него. Полицаят помисли, че обстоятелствата позволяват, и натисна спусъка. Разнесе се изстрел и студентът се свлече на пода. „По дяволите!“ — помислиха си полицаите и сведоха погледи към земята." В това време от апарата се разнесе ироничен глас:
— Не правете такива физиономии! Благодаря ви много! Колко ми е хубаво сега!
Тъй като това беше гласът на студента, когото застреляха, полицаите се стъписаха. Освен това, виждайки яростта на хората, които бяха заградили апарата и го пазеха да не би да го разрушат полицаите, не посмяха да предприемат нищо. В същото време вътре в кордона растеше опашката от хората, които чакаха реда си.