Свечери се, но хората, които бяха чули слуха за апарата, прииждаха, разговаряха по него, убеждаваха се, че това е така, и умираха.
Когато на другия ден се разсъмна, апаратът беше изнесен на булеварда до залата. До това време вече беше въведено просто правило: от двете страни на апарата се бяха образували две опашки. От едната страна растеше опашката на човешки трупове, а от другата тя преминаваше в опашка от хора, които чакаха реда си. Този, който говореше по апарата, го предаваше на следващия зад него и преминаваше към опашката на труповете: Гледката беше подобна на наредени една зад друга плочки от домино, които, като бутнеш първата, падат една след друга всичките, или като че ли някакъв огромен валяк минаваше през редицата от хора. Единственото, което караше апаратът да се предава от човек на човек, беше силата на човешката воля.
Интересно, хората, които чакаха в опашката на живите, мислеха различно, а като минеха от другата страна, всички ставаха еднакви.
Сред труповете имаше и цивилни полицейски агенти. Те се бяха наредили на опашката с намерение да развалят дяволската машинка, но тълпата винаги ги усещаше и ги пребиваше до смърт. От апарата обаче неизменно долиташе:
— А-а, колко ми е хубаво сега! След като така или иначе съм вече убит, не ми остава нищо друго, освен да се радвам на прелестите на тукашния живот.
Като чуваха това, хората кимаха с глава и продължаваха да следят да не би някой да развали апарата, преди да е дошъл техният ред.
На опашката се бе наредил и един учен, който искаше да разгледа апарата. Когато му дойде редът, той започна внимателно да изучава устройството и за да го пробва как работи, извика по апарата своя някогашен учител, който му отговори:
— Толкова дълго не бяхме се чували! Сигурно и ти скоро ще дойдеш! Жал ми е за хората, които са принудени да чакат толкова дълго, докато им дойде редът. Аз мога да ти обясня устройството на апарата така, както го виждам от тази страна, и може би ще можеш да направиш още един такъв апарат, да помогнем на хората.
— Това да се помага на хората е хубаво, но аз не виждам с какво може да им се помогне в този момент. За мене беше достатъчно че чух твоя радостен глас!
Като каза това, ученият извади от джоба си скалпел и си преряза гърлото.
Към обяд опашката беше станала към три километра дълга. Постоянно пристигаха и се нареждаха хора, вече чули новината.
Хората винаги са си задавали въпроса за смисъла на живота. Сега вече имаха отговор. С други думи, изглежда, че единствено ужасът от смъртта ги беше крепил. С развитието на човешката цивилизация постепенно беше изчезнал страхът от непознатото и последното и единствено превъплъщение на страха, което все още съществуваше, беше страхът от смъртта. Този страх идваше от загадката на задгробния живот. Сега благодарение на тази машина се разсея и този тъмен облак. Сега се намираха в състояние, подобно на това, когато човек, който с невинен вид едва сдържа желанието си да се изпикае, най-сетне се е добрал до подходящото за тази цел място. Невъзможно беше да спрат.
Щеше да бъде добре, ако учените, които имаха склонност към точното мислене, още в самото начало бяха разбрали, че апаратът работи на основата на неизвестни досега принципи. Хора като тях обаче само твърдяха, че това може и да не е мистика. Това изявление на учените по най-различни поводи и в най-различни вариации премина през средствата за масова информация и докато стигна до широките маси, създаде впечатлението, че учените мълчаливо признават ефекта на странния апарат. Пък и повечето учени, които обичаха да изтъкват научните си титли, видяха в апарата удобен случай да се вдигне колкото се може по-голям шум около това събитие.
Широките маси също се поддадоха на внушението. Още от момента, когато човек започва да осъзнава своето собствено аз, е подлаган на всякакви внушения и постепенно престава да им се съпротивлява. Много хора умираха с лекота, след като свършеше телевизионното предаване, защото си мислеха, че и хората от телевизията вече са умрели. Освен това картината, която виждаха, беше много по-силна от всякакви внушения.
Естествено, имаше много, които се отнасяха критично към съобщенията. Но и те в крайна сметка се присъединяваха към останалите.
— Няма никаква гаранция, че написаното във вестниците и това, дето казват по телевизията, е вярно. Око да види, ръка да пипне! — казваха те, водени от своя здрав разум, и отиваха да видят апарата с очите си.
Тълпите от вярващи и невярващи хора, които пътуваха от всички кътчета на земята към мястото, където се намираше апаратът, приличаха на хората с керваните, запътили се към оазис в пустинята, или на богомолци, отправили се към светите места.