След като стигнеха до мястото, където беше апаратът, проверяваха го и се убеждаваха, като извикваха някой от близките си, който беше вече мъртъв, комуто можеше да се вярва. Някои гледаха с подозрение апарата, други се навеждаха и дълго се взираха в устройството. Имаха чувството, че се докосват до механичната красота на последното свръхпостижение на науката и като че ли по този начин се надсмиват над собственото си невежество. Имаше хора, които не могат да вървят срещу разума. Тези хора в края на краищата измърморваха с тон на играч на нирамекко1, който е загубил играта:
— Няма съмнение, че това е достижение на науката! — И умираха.
Имаше и хора, които, за да не мислят за смъртта, бяха прекарали целия си живот в алчно трупане на пари. Такива се бяха наредили сега край опашката и продаваха лекарства, от които се умираше бързо и лесно. Едва ли в света някога изобщо е имало търговия, която да носи по-големи печалби, от търговията с тези лекарства.
Онези, които бяха решили да се преселят в страната на сенките, даваха всичките си пари и си купуваха от тези лекарства. Не е имало по-абсурдна сделка от тази. Търговците бяха толкова алчни, че пребъркваха дори джобовете на мъртъвците, да не би в тях да са останали някакви пари. След това обаче разбираха, че няма за какво да похарчат парите си. Тогава започваха да раздават лекарствата за безболезнено умиране безплатно, като последната опаковка изпиваха сами. Вятърът разпиляваше банкнотите, а монетите оставаха с помътнелия си блясък на пътя. Никой нямаше намерение да ги събира.
Нищо не беше в състояние да спре хората, които бяха решили да разговарят по апарата. Правителството се опита да вземе някакви мерки, но не се получи нищо. Споровете, дали да не се забрани на хората да се самоубиват, бяха напълно безсмислени. Наистина правилно беше да се забранят самоубийствата, но нямаше как да се осъществи, тъй като най-страшното наказание винаги е било смъртното, а сега то беше загубило всякакъв смисъл. На опашката пред апарата започнаха да се появяват и членове на правителството.
Много духовници стояха край опашката и се опитваха да разубеждават хората да не се самоубиват. Всеки от чакащите обаче вярваше повече на науката и на думите на своите познати, които в света на сенките бяха видели и чули всичко със собствените си очи и уши, отколкото на абстрактните проповеди на свещениците.
Тези свещеници не след дълго също умираха. Те виждаха ясно, че религията, на която се бяха отдали изцяло, беше безсилна, и от задния край на опашката се понесе мълвата, че някой от свещениците също искал да разговаря по апарата.
— Да не би да иска да разговаря със самия Христос? — питаха се хората.
Много хора бяха пристигнали и от чужбина. Сред тях имаше и известни личности.
Апаратът започна да кръстосва цялата страна. Навсякъде след него оставаха обезлюдени градове и селища.
В един от потъналите в пълна тишина градове се движеше булдозер.
Булдозерът обаче не можеше да се движи сам. В кабината беше седнал един мъж. Освен него наоколо не се виждаше никаква жива душа. Естествено, безкрайната редица от трупове, която се простираше по широката централна улица, вече нямаше нищо общо с живите хора.
Мъжът насочи булдозера към дългата, невисока купчина от трупове и започна да разчиства. Запълваше с трупове реката, входовете на подземното метро. Продължаваше да работи, без да отрони нито дума, пък и нямаше с кого да разговаря.
— Ей, ти, какво правиш? — извика някой неочаквано.
Булдозеристът се обърна и видя една жена.
— Гледай ти! Жив човек! Нямам друга работа, пък и не мога да гледам тия трупове.
— Всички умряха.
— Радваха се, че умират.
— Ако искаш, качвай се при мене.
— Добре! — отговори тя и се качи в кабината на булдозера.
— Интересно, докъде ли е стигнал онзи апарат?
— Нямам никаква представа. Казват, че вече е преминал в друга страна. Сигурно ще направи околосветско пътуване, въпрос на време. Ако толкова много те интересува къде е стигнала машинката, тръгни по редицата от трупове и ще разбереш. Но всъщност това едва ли е толкова важно. — Булдозеристът продължаваше да разчиства труповете.
— Имам чувството, че съм закъсняла за Ноевия ковчег.
— Може би този булдозер е Ноевият ковчег? Вече никой не знае кое какво е.
— Ти говори ли по апарата?
— Говорих. Отначало с един старец, а след това извиках няколко приятели. Другите, дето чакаха на опашката, напираха, постоянно ме караха да побързам, но мене това не ме смущаваше и аз продължих да разговарям. Всички казваха, че много се радват, че са умрели, викаха ме по-скоро да отивам при тях. Може би и гласовете бяха истински, и каквото си говорихме, отговаряше на истината.
1
Нирамекко — игра, при която двама се гледат в очите и печели този, който мигне пръв. Б.пр.