— Тогава защо и ти не отиде там?
— Не мога дори и на себе си да обясня. Може би вярата ми е малка. Може би това е разликата между тия, които предпочетоха да умрат, и мене. Другите можаха да повярват в апарата, който е достижение на науката, в гласовете на своите родители, братя, сестри и приятели, в собствената си способност да разпознават истината с очите и ушите си, в съществуването на идеалната страна, която се намира в света на сенките… А ти, ти говори ли по апарата?
— Аз ли? Сама не зная защо, но още от самото начало този апарат изобщо не ме заинтригува.
— Може би не си повярвала, че по апарата може да се извика някой от света на сенките?
— Не е точно така. Имаше много, които не вярваха в апарата, но и те вече са мъртви. Не вярваха на апарата, но вярваха в своите способности да вземат правилно решение и, изглежда, затова умираха, след като разговаряха по апарата. Може би останах жива, защото не ми е достатъчно добре развита способността да вярвам.
— Сигурно е така.
Булдозерът продължаваше да навлиза в планината от човешки трупове.
— Може би ние, които останахме живи, сме по-несъвършени от другите?
— По-несъвършени или по-съвършени, по-щастливи или по-нещастни, кой може да каже…
Булдозерът продължи да се движи напред още известно време. Изведнъж жената се обърна назад и каза:
— А, я гледай, колко хора!
Той се обърна и видя в далечината няколко души, които крачеха след тях. Значи и други бяха останали живи. Бяха останали живи само онези, които не вярваха нито в религията, нито в хората, нито в самите себе си, нито дори в смъртта…
— Сега всички, които останахме живи, ще построим едно ново общество.
— Каквото и да става, ще го построим.
— Това вече има смисъл! — каза той и продължи напред с булдозера.