Добри Жотев
Мъдрост на характера
Събуди ме септемврийският изгрев. Не отварях очи — приятна ми беше ласкавата му милувка. Но удоволствието не трая дълго — в стаята влезе мама и още от вратата заговори:
— Стига спане! Ваканцията свърши! Требе да те изкъпем и приготвим за училище.
Вдигнах се, овесих крака на кревата и промърморих:
— Училище-мъчилище.
Майка ми ме погали по косата:
— Това да ти е мъчилището, сине. Я виж какво пише на ученическата ти чанта: „науката е слънце“. — Не знаех тогава, че след години тъкмо слънцето на науката ще отпуши бутилката със злия дух, та рекох:
— Все на гръб я нося тая проклета чанта. А гърба ми нали е отзад, не мога да виждам написаното.
Мама не отвърна нищо, отиде до прозореца и го отвори. Нахлуха утринна ведрина и далечният глас на зарзаватчията. Той както всяка сутрин обикаляше квартала с количката си и викаше с цяло гърло: „зааар, зааар…“ Последната сричка „ват“ не произнасяше. Освен туй неговото „а“ преминаваше в „о“, та кварталците чуваха „зооор, зооор…“
— Чуваш ли, зарзаватчията пак има зор — развесели се мама.
— Зорът му е да си продаде зарзавата — отвърнах без желание и излязох на двора.
Поставеният върху импровизираното огнище котел изпускаше па̀ра. До огнището ме чакаше голямото дървено корито. Стана ми неприятно — чувствах се вече голям, за да ме плацикат като бебе. Но майка ми си знаеше своето — съблече ме, наля коритото и ме напъха във водата.
Неочаквано забелязах, че съседката Мара, или както я наричаха Богдановдолската чума заради рошавата й коса, е влязла в нашия двор и ме гледа. Ядосах се и метнах към нея черпака, с който мама не поливаше. Улучих рамото й. Тя вдигна алуминиевото ми оръжие и го запрати към мен:
— Защо ме замеряш, бре? Ръката ти да изсъхне, ега!
— А ти защо ме гледаш? — отвърнах притеснено.
Тя сложи предизвикателно ръце на слабините си:
— Че те гледам, я! Госпойца съм! А и ти си ергенин на место!
Засрамих се и захвърлих за втори път черпака:
— Богдановдолска чума си и нищо друго!
Мара много се засягаше, когато я наричат така, и, бог знае, какво щеше да направи, ако в двора им не влезе зарзаватчията с познатия призив: „Зооор… зооор…“ Съседката изтича да си купи зарзават. Мама ме изгледа укорно, подсуши ме набързо и ме въведе в стаята.
Заобличах се мълчаливо, а тя още по-мълчаливо се зае да избърсва стъклата на прозореца. Стаята беше в приземен етаж, та след като ги изчисти отвътре, излезе пак на двора, за да ги избърше от външната страна. Съседката взе зарзават, отпрати зарзаватчията и хлътна вкъщи.
— Може и да й размине — рече загрижено майка ми.
— Може — съгласих се, — а защо я наричат Богдановдолска чума.
Тя ме изгледа още по-укорно от първия път.
— Ама и ти! Говори ли се така на възрастен човек!
Не се чувствах виновен и продължих да любопитствам за прякора й:
— Да я наричат чума, разбирам, рошава е, но защо Богдановдолска?
Майка ми хвърли поглед към съседния двор:
— Мани, това е една смешна работа.
— Смешна ли — изненадах се, — нали казват, че чумата била жена с торба на рамо. В торбата носела дървени шила. Летяла жената с тази торба и щом зърне някого, забива някое от шилата право в сърцето му. Ама това не са ли бабини деветини, а?
— Знам ли — отвърна мама и тръгна да намокри парцала, с който бършеше стъклата.
Затичах подире й и не я оставях на мира. За да се отърве от мен, поседна на едно трупче и заговори тихо:
— Отдавна е било, още през чумавото. Нали знаеш Богдановдол — досами Перник е. Там се явила чумата. Некаква баба я видела у една плевня. Седи у тъмното рошава, баш като Мара. До нея торбата. Уплашила се бабата и разказала на сички от селото — там и там, така и така…
А сега, объркали се ората. Требе да я омилостивиме, говорели по-старите. Ама като как да я омилостивят? Изпращали най-убавите моми песни да й пеят. Сека майкя прекръствала до три пъти чедото си, щом тръгне затам. А чумата седи у тъмното, трае и никой не може да разбере слуша ли песните, или не слуша. На третия ден чули гласа й дрезгав и силен: „Убави песни пеете, ама песни не се ядат.“
Щом разбрали какво й требе на чумата, селските жени запретнали ръкави, изпържили пиле, омесили погача, сипали в калено гърне пресна мътеница. Най-старата баба оставила яденето пред прага на плевнята. Подир пладне две жени наминали и що да видят — ни пиле, ни погача, ни мътеница.
От тук на там захванали да гощават чумата ред по редом. Сека къща си знаела кои дни й се пада да готви. Надпреварвали се жените коя по-тънки кори да източи за баницата, по-младо пиле да заколи.
Тата минал месец. Един ден дошъл у Богдановдол некой си другоселец. Щом чул за чумата, ядосал се и тръгнал към плевнята. Ората се изплашили: „Стой, че я разсърдиш, та сичките че ни изтъркаля!“ А оня: „Не бойте се, мене най-напред, че търколи.“ Цело село се проточило подир него.