Стигнали плевнята. Без много да му мисли, другоселецът влезнал вътре. Чули се женски писъци и оня току извлекал из тъмното рошава, парцалива жена. Сички опулили очи — това било недолутавата, що я знаело цело Граово. Недолутова, ама имала акъл на гладна чума да се направи. Оттогава останало — Богдановдолска чума.
Съседката излезе в тяхния двор съвсем разчорлена и се втренчи в нас. Мама стана и отново се зае със стъклата на прозореца. Стъклата прочупваха слънчевите лъчи и мятаха светкавици. Изглежда, светкавиците са улучили чувствителните зеници на Мара, защото тя изведнъж се развика:
— Защо ми светкаш у очите, без очи да останеш, ега! Завърти малко тоя пусти джам!
Майка ми се поизвърна към нея и притвори рамката на прозореца. Сега светкавиците се насочиха към моите очи, но съседката не миряса:
— Алтава си, алтава, та никаква те нема. Седнах пред къщи, а ти че ме изкьоравиш, да те изкьоряват гяволиците! На добра се правиш, добро да не видиш, ега! Само те гледам и акъла ти мерим. Ама колко и да го мерим, ич го нема. Много итра се мислиш. Оня ден „добро утро“ ми викаш и се смееш. Сметаш не знам защо се смееш. Знам, знам — маджия ми беше направила. Че речеш — не е верно. — Не е, ама е — вечерта с мъж ми се скарахме, та и бой ядох, живеницата да те изеде, ега!
Мама като да се накани да й отвърне, но предпочете мъдро да премълчи. Тази мамина мъдрост си остана до края на живота й. Бих я нарекъл мъдрост на характера. Ако всички хора притежаваха подобно нещо, навярно светът щеше да бъде по-друг.
Но ето че този път мъдростта й не изигра своята логична роля. Раздразнена тъкмо от нейното мълчание, Мара изопна плоското си тяло, изостри и без това изострения нос и заизригва обиди:
— Да легнеш, па да не станеш, ега! Лицето ти ангелско, сърцето ти гяволско! Повлекано, мръснице, гъско, кукумявко, копеларко, своднице! Луда си, ама мъж ти е още по-луд. По цели нощи у кафенето карти плюска. И тебе некой ден на комар че те проиграе, само да чинеше барем грош. Ама ти и грош не чиниш…
Мама се извърна към стаята — баща ми спеше след нощна смяна. Ако чуе… Той беше ощетен откъм мъдрост на характера и щедро надарен да си служи както с дясната, така и с лявата ръка. Съседката не знаеше тоя негов талант, затова не спря атаката. Нейната „противница“ се оказа кривокрака, кривогледа, кривоуста, патрава, дюстабанлийка, лъжкиня, крадла…
Приведена под бремето на обидите, майка ми продължи да бърше стъклото. Мара навлезе в нашия двор, като все повече повишаваше глас. Устата й побеля от пяна. Накрая, изпаднала в делириум, съвсем доближи до мама, вдигна ръце като древна жрица и изтръгна нещо средно между плач и вой:
— Отвърни ми, отвърни ми, че пукнем!
Майка ми се извърна към нея. Лицето й изразяваше някаква смесица от страх и милост. Ами ако й стане нещо? Овеси парцала върху рамката на прозореца и рече глухо:
— Да ти отвърнем, Маро, ама не знам що!
Богдановдолската чума се посъвзе:
— Айде не знаеш — от стара коза яре си ти!
— Може — каза мама. — А тебе пепелянка ли те родила?
Съседката доби прилив на вдъхновение:
— Пепелянка си ти, на пепел да станеш, ега!
— Защо да не станем, ама…
— Какво „ама“, кажи де!
— Е па, какво, сега ме ядеш — станем ли на пепел, нема що да ядеш!
— И пепел да си, пак че те ядем!
— Ууу, немой — пепелта е много суха, че ти преседне… По-добре да станем на нещо друго… По-меко да е за ядене…
Богдановдолската чума, изглежда, разбра намека и изригна:
— Господ да те убие, ега!
— Убил ме е, щом дворовете ни един до друг е турил!
— Проклетия си!
— С какъвто се събереш, такъв че станеш!
— Я да съм ти мъж, нема да те погледнем!
— Е, що да чини — гледа ме!
— Гледа те, ама мене целива!
— А може, може — не е от гнусливите!
Мара отново изпадна в делириум:
— Да пукнеш, ега! Целива ме! А де! Целива ме, целива, целива — и току припадна.
Майка ми се изплаши, притича до нея, после до чешмата, откъдето взе чаша вода и я изля в пазвата й. Мара отвори очи и изговори вече съвсем преобразена:
— Сестрооо…
Мама й донесе вода в канчето и преизпълнена с жал, замилва разчорлената й коса. В това време се появи баща ми. Той беше се събудил и чул нещичко от караницата. Видът му не внушаваше оптимизъм. Мина бързешком през двора, приближи двете жени и развали идилията им — с лявата ръка плесна мама, с дясната съседката с думите: