— Те ти една целивка! Така се Богдановдолската чума целива!
Чула омразния си прякор, Мара изведнъж скочи, сложи предизвикателно ръце на слабините и изкряска:
— Комарджия!
Очакваше противната страна да поеме словесен двубой, но вместо това последваха още две „целивки“. Тогава съседката се извърна към техния двор и завика сърцераздирателно.
След малко, още сънен, изскочи мъжът й. И неговата мъдрост на характера никаква я нямаше. Прекорът му беше Глигана. Той се насочи към местопроизшествието съвсем по глигански. Баща ми го дочака с ръце в джобовете. В последния миг отскочи встрани.
Нападателят, увлечен от собствената си инерция, се препъна в кошчето за смет и грохна по очи. Вдигна се с охкания и ненадейно връхлетя върху противника си отзад, но той се наведе и го прехвърли през себе си. Паднал, този път по гръб, Глигана отново стана, грабна дърво и замахна да удари врага по главата. Врагът клекна. Едновременно с това дръпна краката му, свали го пак по гръб, отне тоягата, хвърли я настрана и изви едната му ръка така, че той не можеше да се помръдне. Глигана изгрухтя:
— Гадино мръсна, пусни ми ръката, да се бием честно!
Баща ми се разсмя от сърце и изпълни желанието му. Оня скочи и застана в някакво колебливо недоумение. За миг настана тишина. Само някъде в другия край на квартала се чу гласът на зарзаватчията: „Зооор, зооор“…
Ненадейно Глигана се нахвърли върху жена си и с ругатни я подкара към тяхната къща. Свита до неизбърсания прозорец, мама тихичко плачеше. И тоя път, както често се случва, мъдростта остана нещо като победен победител.
След първия учебен ден си намислих да отида до Богдановдол — надявах се да открия поне руините на плевнята, къде е пребивавала едновремешната Богдановдолска чума.