На Елронд принадлежи идеята да се изпратят заедно девет другари в противовес на Деветте духове на Пръстена Сауроновите Назгули. Той подбира представители на всички свободни народи в Средната земя да придружат Фродо. Изпраща ги по пътя към неизвестното с окуражителни думи и ги съветва да не гледат прекалено далеч напред. Очертава се да бъде дълъг път, те трябва да пазят силите си и да внимават във всеки момент.
Когато компанията им пристига в Лотлориен, отвеждат ги в центъра на Златната гора и там ги представят на Галадриел. Галадриел има някои свръхестествени способности, тя може да чете мислите на хората, както и да им внушава такива. Всички от групата (без Боромир, който се страхува от нея) са възхитени от кралската ѝ природа. Тя е въплъщение на изискаността. Дори грубият Гимли се тръшка в своята постеля лудо влюбен103.
За да забрави ужаса от Мория, на задругата ѝ се позволява да си почине в Лотлориен. На това спокойно и красиво място те бързо загърбват проблемите си. Остават в тази чудна, огряна от слънцето гора, слушат елфически песни и се възстановяват. Един ден Фродо пита Сам какво мисли за елфите и градинарят му отговаря, че, изглежда, Галадриел и хората ѝ принадлежат на това място много повече, отколкото хобитите на Графството, до такава степен са свързани със заобикалящата ги среда.
Те по изящен начин живеят в хармония с природата, но този начин на живот почти е изчезнал от нашия свят.
Освен изкусно да сплитат своите здрави въжета до красивите си дървени къщи, в които живеят, елфите правят всичко останало с голяма грижа и внимание. Всеки един дар, който Галадриел дава на деветимата, е внимателно изработен — брошките във форма на лист, с които закопчават плащовете си, плетените пояси, малката кутийка, която подарява на Сам.
Дори в поражението Галадриел си остава изящна. След като отхвърля предложението на Фродо Пръстенът да остане у нея, с ясното съзнание, че може да заприлича на Саурон, ако го сложи, тя през смях и с нежен глас казва, че приема своята съдба: да „се смали“ и завинаги да напусне Лотлориен.
Част от изяществото на елфите се прехвърля на Фродо. Или вероятно той винаги го е притежавал и това е причината чичо му Билбо да го учи на елфическия език и история, и да желае той да се срещне с тях. Какъвто и да е случаят, Фарамир също го усеща у него, когато го залавя със Сам в горите на Итилиен. Той казва на Фродо, че около него витае „нещо елфическо“. Фарамир знае, че Фродо отива в най-тъмното и опасно място на света. Хобитът обаче, странно за неговия малък ръст, излъчва присъствие. Има нещо във Фродо, което кара Фарамир да повярва на полуръста и да му остави Пръстена на пръстените, както го наричат.
След като приключението му приключва, Фродо разбира, че мястото му вече не е в Средната земя. Във Войната за Пръстена той губи част от душата си. И решава да последва Гандалф, Билбо, Галадриел и Елронд на белия кораб за Валинор104 — Безсмъртните земи. На практика избира да умре по елфическия начин. Той трябва да се сбогува с всичко и всеки, когото познава и обича.
А, най-важното е, че той се сбогува и със себе си.
В митологията на Толкин единственият бог Илуватар дава на хората смъртта като дар. Може би се чудите как е възможно смъртта да се смята за подарък. Не е ли по-добре да живеем вечно като елфите? Да живеем вечно, без да се страхуваме, че ще остареем и ще се разболеем? Смъртта е ужасната действителност краят на всичко.
Според Толкин елфите плащат цената за безсмъртието си. Те не разбират временния характер на живота, както ние хората (или хобитите) го разбираме. Устойчиви са на всяка промяна и се опитват да спрат времето в своите пристани Ломидол и Лотлориен. Без разбирането за тленността на света, трудно може да се проумее дарът на живота. Всеки ден трябва да се изживее добре, защото може и да ни е последен. В един миг, когато умората от прекалено дългия живот е осезателна, смъртта идва като освобождение105.
Толкин вярва, че истинската тема във „Властелинът на пръстените“ е сложната идея за „смъртта и желанието за безсмъртие“. Хората (хобитите) са обречени да умрат и да напуснат Средната земя на път към Неизвестното. Елфите също са обречени да напуснат Средната земя и да се върнат в Безсмъртните земи, където стават подвластни на боговете и не са господари на себе си и света си. Те трябва да „се смалят“, както казва Галадриел, след като е преодоляла изкушението на Пръстена, и да се преклонят пред богоподобните Валари.
Елфите най-накрая приемат голямата промяна напускането на Средната земя с цялото си изящество, точно както и ние трябва един ден да приемем неизбежното и да напуснем своя свят. Понякога ставаме свидетели на болни и стари хора, които виждат в смъртта красива развръзка. Други се противопоставят на голямата промяна и се борят до самия край. Белият кораб със своите фантастични пасажери, напускащ Сивите заливи, това е метафора за края на живота и преминаването към друга форма на съществуване.
103
Гимли напуска Средната земя и отива в Безсмъртните земи, за да види отново Галадриел. Той е единственото джудже, осъществило такова пътешествие.
104
Корабът до Валинор осъществява мистично плаване, прекосява едно измерение и навлиза в Аман – Благословената страна.
105
Арагорн, последният от древните нуменорци, има силата да умре по своя воля. На възраст от 210 години той се изморява и връща „дара“ на живота.