След битката на Пеленорските поля, докато се съвзема в Домовете на изцелението в Гондор от смелото си нападение над ужасния Крал-магьосник на Ангмар, Мери споделя на Пипин, че едно нещо го е крепяло през цялото ужасно пътешествие дълбоките духовни корени, които е пуснал в любимото си Графство. Това е хобитовата хралупа в главата на Мери.
Опитайте се да мислите за едно място от живота ви, което е като хобитова хралупа за вас. Това може да е стаята на любимата ви баба, студиото на любезния ви учител по музика или комфортният апартамент на близък приятел. Какво е това място, което ви е карало да се чувствате като у дома си? Което ви е позволявало да мечтаете в него? Каква е била обстановката или хората там? Или пък е комбинация от двете? В някакъв етап от живота ви подсъзнанието ви е пуснало „корени“ в това място и вие може да го достигнете в спомените си, дори и мястото вече да не съществува.
Където и да се намирате в офиса, в хотелска стая, в общежитието на университета, в градския си апартамент или в спалнята у вилата си, можете да създадете удобна „хобитова хралупа“. Пространството, което обитавате, е несравнимо по-маловажно от силата на вашето въображение да твори задоволство. За мен това задоволство винаги се допълва от хубавата книга в ръцете ми, така че е без значение къде съм заклещен физически, съзнанието ми е свободно да се рее.
Във финалните сцени на „Властелинът на пръстените“ Сам Майтапер се завръща от Сивите заливи в Торбодън през нощта. Той току-що се е сбогувал завинаги с Фродо и е ужасно тъжен. Но после вижда весело играещите жълти пламъчета от къщата, която сега му принадлежи, домът, завещан му от Фродо. Самата къща, конструкцията ѝ не е толкова важна. Важно е онова, което е вътре, неговите любими, жена му и дъщеря му, а топлата вечеря е сервирана на масата.
Това е красивият край на обичания Толкинов роман. „Хобит“ започва в Торбодън с един млад ерген, а „Властелинът на пръстените“ свършва пак там, но вече с един мъдър баща. Всичко в Толкиновите велики приключения се намира между отварянето и затварянето на вратата на обикновената и все пак чудна къща, наречена „хобитова хралупа“12.
Мъдростта на Графството ни казва: Вашият истински дом е в главата ви и е вътре във вас, където и да сте, а хубавата удобна стая е чудесно място, в което да се завърнете.
Втора глава
Яж като Брендифук, пий като Тук
Навярно хобитите са най-големите любители на храната в литературата. Те постоянно смайват елфите, хората и дори джуджетата (които по свой си начин са ненаситни пиячи и гуляйджии) с бездънните си стомаси и жадни гърла. Те ядат по шест пъти на ден, или както казва Толкин в Пролога към „Властелинът на пръстените“: „Поне когато могат да ги получат“.
Хляб и сирене, масло и сметана, гъби, салами, резени бекон… и бира. Кварта след кварта бира. Това са суровините, от които се нуждаят хобитите, за да задоволят претенциозните си закръглени коремчета.
Мериадок Брендифук и Перегрин Тук (т.нар. Мери и Пипин) са най-добрият пример за хобитското епикурейство. След колосалната битка при Исенгард, където армията на гигантските енти унищожава злия магьосник Саруман, двамата непрокопсаници претърсват складовете за провизии и се натъпкват с бекон, осолено свинско, хляб и мед. Арагорн, Гимли и Леголас ги откриват излегнати върху развалините да пушат доволно лулите си. Какво е първото нещо, което правят Мери и Пипин? Присъединяват се към другарите си за втори обяд!
Когато Гандалф отнася бедния Пипин до цитаделата на Минас Тирит, първият спешен въпрос на хобита след пристигането му е: „Къде е столовата? Кръчмите?“ Откъде може да си вземе наливна бира? Кой го е грижа, че Предводителят на Назгулите и неговата дебнеща банда пазачи на пръстена са го преследвали като някакъв плъх от Фуков край? Всичко, за което си е мислил през дългия път от Исенгард, е хляб и бира, горкият изгладнял момък!
12
Времето между началото на „Хобит“ и края на „Властелинът на пръстените“ е точно осемдесет години.