Затова той скоро напуснал града, но не се върнал обратно в Галилея, а останал близо до него, често отивайки за късо време там, ала започнал постепенно да избягва този град, след като взело да му става все по-ясно, че знатните му приятели едва ли биха могли да го защитят, ако попаднел в ръцете на първосвещениците, към които отправял такива остри нападки в проповедите си.
Той лекувал и поучавал, където и да се намирал, както правел някога това в Галилея.
Така по необходимост се превръщал в надежда за все по-широки кръгове, особено сред бедните и онеправданите, които ненавиждали потискащото ги духовенство повече и от чуждите поробители. Така у целия народ все повече се засилвала вярата, че той е обещаният им в древните писания Месия, който трябвало да освободи бедняците от робията на първосвещениците и на римляните.
Онези от вечно неспокойната тълпа на Свещения град, които мислели така, успели да научат, че малко преди Пасха Учителят пак ще дойде в Йерусалим, и се подготвили веднага щом влезе в града, да го провъзгласят за цар, тъй като смятали, че властта на първосвещениците се крепи само на римските кохорти и поради тесногръдието си не можели да разберат могъществото на Рим.
И когато Учителят дошъл, те с голямо ликуване излезли да го посрещнат пред градските порти — мъже, жени и деца, — и техните първенци поискали от него да ги поведе срещу потисниците.
Дълбоко развълнуван от всичко видяно, тук той бил напуснат от сигурността на вътрешната си способност да преценява и както Мойсей според преданието се усъмнил дали не може все пак да сътвори вода за народа си, така и той п о-вярвал, макар и за миг, че предлаганата му власт би могла да стане опора на неговата мисия.
Твърде скоро той осъзнал своята грешка и едва влязъл в града, се скрил от възбудената тълпа, търсейки убежище в къщата на един от знатните си приятели, докато римските стражи разпръсвали насъбралото се множество.
Обаче последиците от неговата моментна слабост не можели вече да бъдат избегнати нито в духовната, нито в земната сфера.
Отдавна вече служителите на храма го мразели заради горчивите му упреци, а изпитвали и страх от него поради големия му авторитет сред народа, и ето че сега той сам им давал повод да го обвинят пред римските власти в опълчване срещу тяхното господство: като подстрекател на народа, който искал той да стане негов цар.
Римските власти били наистина свикнали с вълненията сред този народ и сигурно биха предпочели да отминат и това без особено внимание, но при така формулираното обвинение вече не можели да се откажат да задържат оклеветения.
Притежаващият богат житейски опит римски прокуратор, който ясно виждал с какви подбуди го използват в случая, се почувствувал засегнат в своята гордост и търсел някакъв начин да се измъкне от задължението си да произнесе присъда.
Ето защо възложил разпита на онези, които били отправили обвинението.
Той не подозирал колко доволни били те от възможността да осъдят така омразния им човек, изтъквайки уж най-сериозни основания, и по своя закон.
Учителят бил изрекъл достатъчно думи, за които преди те не се осмелявали да го накажат и които можели сега да го представят както заслужаващ смъртна присъда. Освен това нали той бил «осквернил храма»: какво повече можело да се иска! Но тъй като при римската власт те нямали право да привеждат в изпълнение смъртните наказания, достатъчно било да подчертаят настоятелно, че той подвеждал народа и искал да бъде провъзгласен за цар, за да принудят римските съдебни органи да изпълнят вместо тях родената от тяхната омраза присъда.
В резултат така мразеният от тях Учител умрял на римския кръст, след като вече бил изтезаван почти до смърт от римски наемници от цял свят и от еврейски служители на храма.
Но тъкмо тук, когато земното му дело изглеждало вече завършено, Учителят извършва онзи най-велик акт на Любов, който за всички времена го извисява отвъд рамките на всяко човешко величие, над всички духовно прозрели, като най-великия измежду всички любещи, родени някога на земята — а и след него няма да дойде никой, който да бъде равен нему по силата на Любовта...
В този свой последен час той успява да свърже в абсолютно единство на преживяването човешкото животно в себе си с могъществото на духовния Човек, така че му се удава да възлюби като самия себе си унищожителите на своя земен живот, и то в момента, когато го убивали.