Майкъл Суонуик
Мъдростта на старата Земя
За Майкъл Суонуик периодът от 1997 г. насам е особено щастлив. Тогава той публикува новия си роман „Джак Фауст“, който в течение на няколко седмици е №1 в класацията на „Ню Йоркър“. Непосредствено след това се появява и сборникът му с разкази, озаглавен „География на непознатите страни“, издаден от „Тайгърайс Прес“. Следват издания на „Тачион Прес“ отново с негови нови научнофантастични произведения. Въпреки това основният му успех и по-голяма част от творчеството му принадлежат на жанра „фентъзи“. Разбира се за тази антология сме подбрали един научнофантастичен разказ, който ни представя Суонуик във върховата си форма. Самият той го нарича „Джек Лондоновска история“, като подържа появилата се напоследък тенденция сред писателите на научна фантастика, да се вглеждат в творчеството на по-ранните автори.
Макар и донякъде жесток, разказът на Суонуик още след първото си прочитане води до определени размисли. За първи път този разказ е публикуван в „Азимов сайънс фикшън“ и е един от малкото, които подържат твърдата фантастика в противовес на заливащата ни вълна от всевъзможни видове фентъзита.
Джудит Превземащата Деня по една скромна преценка, беше най-добрата от нейния вид. Много други се бяха стремили да изяснят след човешкия начин на мислене и неколцина може би претендираха за примитивното овладяване на съществените му елементи, но тя сама бе стигнала до неговото разбиране — по-съвършено от на когото и да е жител на друг свят. Подобно разгадаване не се постигаше лесно. Човешкият разсъдък работи бавно при правене на обобщения и още по-бавно при интегриране на понятия. Дори при следчовешките индивиди липсва бърза схватливост. Простата истина трябва да бъде повтаряна често, за да се втълпи най-примитивното разбиране, което съвсем естествено и без усилия да достига до отдалечените в пространството деца на човечеството.
Джудит бе родена в Полюсен Звезден Град, където космическите совалки се спускаха през зоната на постоянно изчерпване, с оглед да се избегне нанасянето на допълнителни щети на крехкия озонов слой, а детството й се свързваше с яркото излъчване високо в простора. Макар и жена, тя смело избра пътя си — обърна гръб на собствения си скотски вид и успя да се пребори с по-висшата администрация — изглежда се дължеше на вродените й качества.
Въпреки това, погледнато безпристрастно, тя беше в ролята на маймуна, която се опитва да мине за философ. Всичките й работни размишления обаче не бяха обхванали същността на мъдростта на човечеството. Все пак Джудит принадлежеше към човешкия род и когато схващаше нещо, разбираше го по-дълбоко от следчовешките индивиди. Като канадка, тя можеше да прониква през древната и потайна мъдрост на нейната раса. Но когато такива мисли я достигаха, цивилизованият й мозък често отказваше да ги следва.
От жена, която криеше презрението си към собствения си род би могло да се очаква повече. Тя наруга два прилични на тролове нингландера, които изпотени си прокарваха път, като изсичаха сочните преплетени клони на „кудзу“ и после ги хвърляха пред себе си. Ругатните се изсипаха с цялата сила на бича на езика й.
— Недоразвити копелдашки свине! — редеше злобно тя. — Наследствени дегенерати! Ако някога отново поискате да се върнете в къщи, за да тормозите кучетата или сестричките си, ще ви пострадат гърбините!
Най-голямото от съществата се обърна и я изгледа с гневен блясък в очите си, същевременно ставите на пръстите му побеляха върху дръжката на мачетето. Тя само се ухили без чувство за хумор и потупа кобура на нейния АНКХ. Такова оръжие рядко се разрешаваше за ползване от хората. Неговото притежание беше белег на голямото уважение, с което Джудит разполагаше.
Гадът поднови прекъснатата си работа.
Бе дълбока зима и широките ленти на джунглата по средноатлантическото крайбрежие можеха да се прекосят. Беше възможно, но с добър водач, а тя бе от най-добрите. Успя да доведе живи членовете на групата до Летящите Хълмове на Южна Пенсилвания, а това не беше по силите на всеки. Нейният клиент бе пристигнал за да търси легендарната „камбана на свободата“. Същото безрезултатно бяха опитали и много други преди него. Не вярваше, че той някога ще я намери, но не я беше грижа за това. Джудит се грижеше само за тяхното оцеляване. Така че тя наруга и подгони дивите нингландери пред себе си, докато те накрая почистиха лозите сред сечището.
За момент тримата бяха застинали неподвижно, втренчени в храстите и туфите от трева, покрили основите на сгради, които вероятно някога са били фабрика, къщи на работници, бензиностанции, мелници или търговски центрове… Даже линията на хоризонта беше неравна, а от всеки неясен блок лъхаше тайна.