— Докато лежах тук, аз се молех за спасяването на групата.
„Какво ли имаше предвид, за Бога“ — помисли тя. После видя как за малко очите му неволно се повдигнаха към облаците и сателитите над тях. Така както хората се нуждаеха от машини, следчовеците можеха да бъдат снабдени с прецизно приспособени нервни импланти.
— Те няма да се обърнат надолу — каза Джудит.
Знаеше го като факт. Майка й, Елен Родената-по-Този-Начин, проядена от гангрена, проклинайки църковните настоятели, бе умряла в джунглите на Уисконсин.
— Да, разбира се, един живот е нищо в сравнение със здравето на цяла планета — изкриви той устата си в гримаса. — Но признавам, че бях изкушен.
— Поставете го на носилката — нареди тя на жените. — Носете го внимателно. Ако повторите това отново, ще ви убия — завърши тя на квебекски диалект, какъвто клиентът й сигурно не знаеше.
Тя изостана назад, позволявайки на останалите да се изгубят от погледа й, така че вече можеше да мисли спокойно. На теория беше възможно поддържането на целостта на групата. На практика двете жени не бяха в състояние да се грижат и за чужденеца и за останалите хора. Ако не беше с нингланделите, те дори не биха работили. И тъй като до края на зимата оставаха малко дни, най-важното бе да побързат.
Някъде напред, неочаквано се разнесе силния смях на двете жени, а после настъпи тишина.
„Досадно“ — помисли Джудит, пристъпвайки бавно. Те бяха забравили за нея и за нейния АНКХ и почти бяха за завиждане. След случката в Худзон не й беше до смях, отговорността тежеше на раменете й.
Според нейните „очила“, във Филаделфия се намираше продоволствен склад. Можеха да се върнат там и да попълнят провизиите си.
Палатките в откритото пространство изглеждаха като лъскави гъби. В една от тях лежеше Работещия-за-Смъртта. Жените заедно с мъжете се бяха отдалечили от храсталаците. Дори и при тази безбожна влага и горещина, те бяха неспособни и несклонни да обуздаят животинските си страсти.
Джудит стоеше навън с жителя на другия свят, охладителния стик работеше на краен предел и беше на ръба на възможностите си за преодоляване на следобедната жега. За да го предизвика към разговор, тя го попита:
— За какво дойде на Земята? Тук няма нищо, за което да си струва да се измъчваш. Ако бях на твое място, отдавна да съм си тръгнала обратно.
Чужденецът дълго се бори със себе си докато превъзмогне чувството си за превъзходство, за да се изрази с понятни за нея термини. Накрая каза:
— Имам размисли относно еволюцията. Нещата не се развиват от по-нисък стадий към по-висок, както са вярвали древните с техните диаграми започващи с риби, които пълзят по земята и после прогресирали до млекопитаещи, човекоподобни маймуни, неандерталци и накрая човека. Маймуната не може да живее в океана. Човешкото същество не скача по дърветата. Каквото и да е, то вирее във собствената си ниша.
— Сега да разгледаме човечеството — продължи той. — Нашата околна среда е изцяло изкуствена — плуващи градове, марсиански подземия, венериански мехури. Такова обитаване изисква социална интеграция и висок ред. Възможно е човекът да оцелее в такава среда, но няма да преуспее. Нашето обкръжение е определимо само от себе си и вътре в него ние представляваме апогея на еволюцията.
Докато говореше, ръцете му потръпваха със сдържан порив да разшири и поясни значението на думите си, чрез вторичния емоционален език на чужденците, прилаган заедно с обикновения говор. Разбира се мислеше, че тя не схваща лесно жестовете му, но дори и да имаше минималната за това податливост, Джудит не би могла да го осведоми. Затова продължи:
— Сега представи си живот с повече от човешката сила и по-велик от човешкия интелект. Толкова същества биха били в неблагоприятно положение в следчовешката околна среда! Тя би могла да се превърне в един еволюционно смъртен край. Как тя самата би се чувствувала, какво би направила и какво не.
— Как намираш всичко казано от теб?
— Искам да намеря собствената си мярка, не като продукт на една околна среда която се грижи за моята издръжливост и разглезва слабостите ми. Искам да открия какво представлявам в естествено състояние.
— Тук няма да намериш такова, ние живеем в последиците му.
— Да — съгласи се той. — Естественото състояние е изгубено, разтрошено като черупка на яйце. Дори ако някога открием начин да го възвърнем, да съберем парчетата му и да ги залепим в едно цяло, това няма за дълго да бъде естествено. И все пак трябва да решим да направим нещо, за да го запазим и поддържаме като градина. Ще бъде само разширяване на нашата култура.