Той обърна погледа си нагоре с изпълнени със сълзи очи. Детоксификатора го държеше в състояние на безжалостна яснота, със собствената му болка и без концентрация на мислите му.
— Да, аз го направих — потвърди той.
Гласът му звучеше сякаш отдалече, вниманието му бе насочено навътре, към имплантираната в него неврална схема, която му позволяваше да се свързва с екипажа на кораба.
— Болката — изрече чужденецът. — Не може да си представиш какво представлява и как се чувства.
Лъжите на човешкия живот бучаха в ушите на Джудит. Майка й беше умряла поради липса на подкрепа, която идва при такова човешко мислене.
— Току-що убих две жени.
— Така ли? — отвърна той погледа си. — Сигурен съм, че си имала добри причини да го направиш. Ще го нанеса в списъка, като нещастен случай — ръцете му се раздвижиха несъзнателно и добави: — Нека бъде нещо съвсем НЕСЪЩЕСТВЕНО.
Страничният шлюз на совалката се отвори. Тънки фигури с бели медицински чантички на коланите си заслизаха от него. Чужденецът се смееше през сълзи, протегна ръце и ги прегърна за добре дошли.
Джудит се отдръпна назад в сянката на нейната неизвестност. Сега тя бе само една местна туземка.
Две жени са умрели.
И причините за убийството им се свеждат до никакви или почти до такива.
Тя отметна глава назад и се усмихна без всякаква сдържаност. В този момент Джудит Превземащата-Деня беше толкова напълно будна, колкото който и да е от някой извънземен народ — крачещ по лишена от въздух планета, работещ за просперитета и неразбираемото си обитаване на дълбокия космос… В този момент който и да е, би забелязал, че тя не изглежда напълно като човек.