— Бягай, Цири!
Мъжът с дръпнатите очи извади меча си и скочи, но закъсня. Вещерът го съсече през гърдите, по диагонал, отгоре надолу, и веднага, използвайки инерцията на удара, падна на колене и нанесе удар отдолу нагоре, изписвайки върху войника кърваво X.
— Момчета! — извика Юнгханс на останалите вцепенени от ужас войници. — При мен!
Цири се затича към един крив бук, хукна като катерица нагоре по клоните и изчезна сред листата. Горският изпрати една стрела подире й, но не уцели. Останалите се пръснаха и тичешком вадеха лъковете и стрелите си. Гералт, все още на колене, направи с пръсти Знака на Аард и удари не стрелците — те бяха далече, — а песъчливия път пред тях и ги засипа с прах.
Юнгханс отскочи, вадейки ловко втора стрела от колчана.
— Не! — извика Левек, скачайки от земята с меч в лявата ръка и кама в дясната. — Остави го, Юнгханс!
Вещерът бавно се обърна.
— Той е мой — каза Левек, тръсна глава и изтри с опакото на дланта си бузите и челото си. — Само мой.
Гералт се приведе и започна да го заобикаля, но Левек не тръгна да го дебне, а веднага се озова пред него, с два скока.
„Добър е“ — помисли си вещерът, отбивайки с усилие меча на убиеца с късо завъртане на своя меч, като същевременно се завъртя встрани, отбягвайки удара на камата. Нарочно не отвърна, а отскочи, разчитайки, че Левек ще се опита да го достигне с дълъг удар и ще изгуби равновесие. Но убиецът не беше новак. Той се приведе и също тръгна да заобикаля вещера с меки, котешки стъпки. Неочаквано скочи, вдигна меча и се завъртя, скъсявайки дистанцията. Вещерът не тръгна насреща му, а се ограничи с бърз финт, който принуди убиеца да отскочи. Левек се приведе и скри ръката с камата зад гърба си. Вещерът и този път не го нападна, не съкрати дистанцията, а отново тръгна да го заобикаля в полукръг.
— Аха — процеди Левек, изправяйки се. — Ще продължим игрите си? Защо не? Хубавата игра никога не омръзва.
Той скочи напред, замахна, а после отново и отново в бързо темпо — удар отгоре с меча и веднага след това плосък къс удар отляво с камата. Вещерът не излизаше от ритъма си — отбиваше, отскачайки, и отново заобикаляше, като принуждаваше убиеца да се върти. Неочаквано Левек отстъпи назад и също започна да обикаля, но в противоположната посока.
— Всяка игра — процеди той през зъби — трябва да има край. Какво ще кажеш за един удар, бързако? Един удар, а после ще свалим от дървото твоето изродче. Как ти се струва това?
Гералт видя, че Левек наблюдава сянката си и чака момента, в който тя ще докосне противника му, показвайки, че слънцето свети точно в очите му. Престана да се върти, за да облекчи задачата на убиеца.
И превърна зениците си във вертикални процепи, две тънки чертички. При това се намръщи леко, преструвайки се на заслепен.
Левек скочи, завъртя се, вдигна камата встрани, за да запази равновесие, и нанесе удар отдолу нагоре, извивайки китката си по невероятен начин.
Гералт се хвърли напред, завъртя се, отби удара, извивайки китката си не по-малко невероятно, блъсна с тяло убиеца и го отхвърли назад, след което разряза с върха на меча лявата му буза. Левек се сви, падна на колене, рухна напред и заби лице в пясъка.
Гералт бавно се обърна към Юнгханс. Онзи изкриви лице в отвратителна гримаса и се прицели с лъка. Вещерът се наведе напред и хвана меча си с две ръце. Войниците също бяха вдигнали мечове. Настана мъртва тишина.
— Какво чакате? — изрева горският. — Стреляйте! Стреляйте в не…
Сепна се, олюля се, направи няколко крачки напред и падна по лице. От врата му стърчеше стрела. На нея имаше фазанови пера, боядисани в жълто с орехова кора.
Стрелите долитаха със свистене откъм черната стена на гората и описваха дълги плоски параболи. Летяха сякаш бавно и спокойно, перата им шумоляха и изглеждаше, че набират скорост и сила едва преди да се ударят в целта. А удряха безпогрешно, покосяваха настрогските наемници и те падаха върху песъчливия път, безсилни и сразени, като слънчогледи с прекършени стебла.
Оцелелите хукнаха към конете си, като се блъскаха един в друг. Стрелите продължаваха да свистят и ги догонваха и на седлата на конете. Само трима успяха да препуснат в галоп и да побегнат, крещейки, забили шпорите до кръв. Но и те не стигнаха далече.
Гората се затвори и блокира пътя. Вече никъде не се виждаше къпещият се в слънчевите лъчи песъчлив път. Имаше само плътна, непроницаема стена от тъмни стебла.
Наемниците, смаяни и зашеметени, спряха конете си и се опитаха да препуснат в обратна посока, но стрелите не спираха да валят. Догонваха ги и ги събаряха от седлата в съпровода на тропота и цвиленето на конете, на всеобщото крещене и врява.