— Не викай. Ще я събудиш. Нашата Изненада спи. А когато се събуди… Мишовур, дори от най-необикновеното нещо можеш… Трябва понякога да се откажеш.
— Нали знаеш — погледна го студено друидът, — че никога няма да имаш собствено дете?
— Знам.
— И се отказваш?
— Отказвам се. Сигурно имам право?
— Имаш — каза Мишовур. — Разбира се. Но това е доста рисковано. Има едно старо пророчество, което гласи, че Мечът на предопределението…
— … Има две остриета — довърши Гералт. — Чувал съм го.
— А, прави каквото искаш. — Друидът се извърна и се изплю. — Само като си помисля, че бях готов да си заложа главата за теб!
— Ти?
— Да. За разлика от теб, аз вярвам в Предопределението. И знам колко е опасно да си играе човек с меча с две остриета. Не си играй, Гералт. Възползвай се от предоставилата ти се възможност. Превърни това, което те свързва с Цири, в нормални, здрави отношения между дете и опекун. Защото ако не го направиш… Тогава тази връзка ще се прояви по друг начин. По-страшен. Негативен и разрушителен начин. Искам да предпазя и теб, и нея от това. Ако искаш да я вземеш, няма да възразя. Бих поел риска да обясня на Каланте защо…
— Откъде знаеш, че Цири ще пожелае да дойде с мен? От древните пророчества?
— Не — отвърна сериозно Мишовур. — От това, че заспа чак когато ти я погали. От това, че шепне насън името ти и търси с ръчичката си твоята ръка.
— Стига, че ще взема да се трогна. — Гералт се изправи. — Всичко хубаво, брадатко. Предай поклоните ми на Каланте. А що се отнася до Цири… измисли нещо.
— Не можеш да избягаш, Гералт.
— От предопределението? — Вещерът хвана самара на трофейния кон.
— Не — каза друидът, гледайки спящото момиче. — От нея.
Вещерът поклати глава и скочи на седлото. Мишовур остана на мястото си и зарови с тоягата си в угасналия огън.
Гералт се отдалечи тихо, покрай пирена, висок до стремената, по склона към долината, към черната гора.
— Герааалт!
Обърна се. Цири стоеше на върха на хълма — малка, тъмна фигурка с развяващи се пепеляворуси коси.
— Не си отивай!
Той й помаха с ръка.
— Не си отивай! — изхлипа тя. — Не си отииивай!
„Трябва — помисли си той. — Трябва, Цири. Защото… аз винаги си отивам.“
— Така или иначе няма да се получи! — извика тя. — Не си го и помисляй! Няма да избягаш! Аз съм твоето предопределение, чуваш ли!
„Предопределението не съществува — помисли си той. — Не съществува. Единственото, предопределено за всички, е смъртта. Именно смъртта е второто острие на меча. Едното съм аз. А другото е смъртта, която ме следва по петите. Не мога и не бива да те подлагам на опасност, Цири.“
— Аз съм твоето предопределение! — долетя до него от върха на хълма. Тихо, отчаяно.
Той пришпори коня с пета и пое напред. Потъна като в бездна в черната, студена и влажна гора, в познатите, дружелюбни сенки, в мрака, който сякаш нямаше край.
Нещо повече
I
Когато по дъските на моста изведнъж затропаха копита, Юрга дори не вдигна глава, само изрева тихо, пусна колелото, с което се мъчеше, и се мушна под каруцата възможно най-бързо. Влачеше се по корем, обираше с гърба си грапавата кора засъхнала тор и мръсотия, полепнали по дъното на каруцата, скимтеше и трепереше от страх.
Конят се приближи бавно до каруцата. Юрга видя колко леко и предпазливо стъпват копитата по изгнилите, обрасли с мъх дъски.
— Излизай — каза невидимият ездач.
Юрга изтрака със зъби и сви глава между раменете си.
Конят изпръхтя и удари с копито.
— Спокойно, Плотка — рече ездачът. Юрга чу как потупват коня по шията. — Излез оттам, човече. Няма да ти сторя нищо лошо.
Търговецът изобщо не повярва в уверенията на непознатия. Обаче в гласа му имаше нещо, което успокояваше и същевременно интригуваше, макар че едва ли този глас можеше да се определи като приятен. Юрга зашепна молитва на няколко богове едновременно и предпазливо подаде глава изпод каруцата.
Ездачът имаше бели като мляко коси, прибрани с кожена лента през челото, носеше черно кожено наметало, което се спускаше по задницата на кафявата кобила. Ездачът не гледаше Юрга. Наведен в седлото си, той разглеждаше колелото на каруцата, заседнало между разбитите дъски на моста. Изведнъж вдигна глава, плъзна поглед по търговеца и с безизразно лице се зае да оглежда гъсталака над скалите на дерето.
Юрга се измъкна изпод каруцата, запримигва и изтри носа си с длан, размазвайки по лицето си смолата от главината на колелото. Ездачът го погледна с присвитите си черни, проницателни и остри като рибени кости очи. Юрга мълчеше.