— Двамата няма да можем да го измъкнем — каза най-накрая непознатият, посочвайки заседналото колело. — Сам ли пътуваше?
— Със слугите — промърмори Юрга. — Но избягаха, гадовете.
— Нищо чудно — каза ездачът, гледайки под моста, на дъното на дерето. — Съвсем разбираемо. Мисля, че и ти трябва да постъпиш по същия начин. Точно сега е моментът.
Юрга не проследи погледа на непознатия. Не искаше да гледа към купчината черепи, ребра и кости, разхвърляни между камъните и надничащи иззад репеите и копривата, покрили руслото на изсъхналата река. Страхуваше се, че ако види още веднъж черните бездни на очните кухини, озъбените усмивки на черепите и натрошените кости, нещо в него ще се пречупи, жалките остатъци от смелост ще отлетят като въздуха от надут мехур и той ще побегне назад по пътя, към гората, задавяйки се със собствените си викове, както беше станало преди по-малко от час с каруцаря и слугите.
— Какво чакаш? — попита тихо ездачът, обръщайки коня. — Да мръкне? Тогава ще е късно. Ще дойдат за теб веднага щом се стъмни. А може би и по-рано. Хайде, скачай на коня зад мен. Да се махаме оттук колкото се може по-скоро.
— А каруцата, господине? — извика жално Юрга, неясно дали със страх, отчаяние или яд в гласа. — А стоката? Цяла година труд. По-добре да умра! Няма да я остааавяяя!
— Струва ми се, че още не ти е ясно къде точно си попаднал, приятелю — рече спокойно непознатият и посочи чудовищното гробище под моста. — Казваш, че няма да оставиш каруцата? Разбери, че когато се стъмни, няма да те спаси дори съкровището на крал Дезмод, да не говорим за смотаната ти каруца. По дяволите, откъде ти хрумна да съкратиш пътя през този пущинак? Не знаеше ли какво става тук още от времето на войната?
Юрга поклати глава в знак на отрицание.
— Не си знаел — кимна непознатият. — Но поне не видя ли това, което лежи на дъното? Трудно е да не се забележи. Това са тези, които също като теб са решили да скъсят пътя. А ти казваш, че няма да изоставиш каруцата. Между другото, какво караш в нея?
Юрга не отговори, гледаше непознатия изпод вежди и се опитваше да реши коя версия е по-добра: кълчища или стари парцали.
Ездачът, изглежда, не се интересуваше особено от отговора. Той успокои кобилата си, която тръскаше глава и гризеше юздата.
— Господине… — промърмори търговецът най-накрая. — Помогнете ми. Спасете ме. Ще го запомня до края на живота си… Не ме изоставяйте… Ще ви дам каквото поискате… Спасете ме, господине.
Непознатият обърна рязко глава и се облегна с две ръце на седлото.
— Какво каза?
Юрга мълчеше, отворил уста.
— Ще ми дадеш каквото поискам? Повтори го.
Юрга изсмърка, затвори очи и съжали, че няма брада, в която да плюне. Главата му кипеше от фантастични предположения относно наградата, която би могъл да поиска странникът. Но всичко, включително и правото ежедневно да се наслаждава на младата му жена Златолитка, не изглеждаше толкова страшно, колкото възможността да загуби каруцата, и определено беше по-приемливо от това да се озове на дъното на дерето в качеството си на още един побелял скелет. Навикът му на търговец го накара веднага да направи съответните изчисления. Конникът, макар и да не изглеждаше като обикновен скитник или мародер, каквито се бяха навъдили в големи количества по пътищата след войната, не можеше в никакъв случай да е велможа, комес или някой от онези високомерни рицари, които прекалено ценяха себе си и намираха удоволствие в това да съдират кожите от гърбовете на ближните си. Юрга реши, че непознатият няма да поиска повече от дванайсет кюлчета злато. Обаче природата му на търговец го накара да се въздържи и да не каже цената сам, затова се ограничи с бърборене как щял да е благодарен до края на живота си.
— Попитах — напомни спокойно непознатият, след като го изчака да млъкне — дали ще ми дадеш каквото поискам.
Нямаше изход. Юрга преглътна, наведе глава и кимна няколко пъти утвърдително. Въпреки очакванията му непознатият не се разсмя зловещо, а даже напротив, изобщо не изглеждаше зарадван от победата в преговорите. Той се наведе напред в седлото, изплю се и промърмори навъсено:
— Какво правя? За какво е всичко това… Е, добре. Ще се опитам да ти помогна, макар че кой знае, може тази работа да завърши зле и за двама ни. А ако успея, в замяна…
Юрга настръхна, готов да се разреве.
— … ще ми дадеш това — изговори неочаквано бързо ездачът с черното наметало, — което ще завариш вкъщи, но което не си очаквал. Обещаваш ли?
Юрга изстена и бързо кимна.
— Добре — каза непознатият. — А сега се дръпни. Или, най-добре, отново се мушни под каруцата. Слънцето ще залезе всеки момент.