— Наведи глава!
Той долепи брадичка до гърдите си и зърна блясъка на меча. Острието изсвистя във въздуха и се плъзна по шапката му. Чу се отвратително хрущене и върху гърба на Юрга като от ведро бликна гореща течност. Той падна на колене, увлечен от тежестта на мъртвата твар, увиснала на шията му.
Пред очите му още три чудовища изскочиха изпод моста. Подскачайки като странни скакалци, те се впиха в бедрата на непознатия. Едното получи къс удар по жабешката муцуна и падна на дъските. Второто, засегнато от самия връх на меча, падна и започна да се гърчи. Останалите налазиха белокосия като мравки, изтласквайки го към края на моста. Едно от тях излетя назад, пръскайки кръв, треперещо и пищящо. И в този момент целият куп преплетени тела се прехвърли през ръба на моста и се строполи в пропастта. Юрга падна и прикри главата си с ръце.
Изпод моста се чуха тържествуващите викове на чудовищата, които веднага преминаха в писъци на болка и вопли, прекъсвани от свистенето на острието. От мрака се чу грохот на камъни и хрущене на кости, после отново свистенето на меча, което сложи край на отчаян, смразяващ кръвта писък.
След това настана тишина, прекъсвана от резките крясъци на изплашени птици в дълбината на гората, в гъсталака на огромните дървета. Но скоро и те замлъкнаха.
Юрга преглътна, вдигна глава и се изправи с усилие. Беше все така тихо, дори листата не шумоляха, сякаш цялата гора беше онемяла от ужас. Разкъсани облаци затулваха небето.
— Хей…
Юрга се обърна, машинално прикривайки се с ръце. Вещерът стоеше пред него, неподвижен, черен, с блестящия меч в отпуснатата си ръка. На Юрга му направи впечатление, че стойката му е някак изкривена, приведена встрани.
— Какво ви е, господине?
Вещерът не отговори. Пристъпи тромаво и тежко, премествайки с усилие левия си крак. Протегна ръка и се хвана за каруцата. Юрга видя, че по дъските се стича блестяща черна кръв.
— Вие сте ранен, господине!
Вещерът не отговори. И като гледаше търговеца право в очите, изведнъж увисна на каруцата и бавно се свлече на дъските на моста.
II
— Внимателно, по-бавно… Под главата… Нека някой да му подхване главата!
— Тук, тук, на каруцата!
— Богове, кръвта му изтича… Господин Юрга, кръвта се просмуква през превръзката…
— Стига приказки! Напред, Поквит, по-живо! Завий го с кожуха, Вел, не виждаш ли, че трепери?
— Може би да му дам малко вино?
— Както е в безсъзнание? Ти ме смайваш, Вел. По-добре дай виното насам, трябва да пийна… Вие, кучета такива, мерзавци, подли страхливци! Да избягате, да ме оставите сам!
— Господин Юрга! Той говори нещо!
— Какво? Какво казва?
— Ъъъ, нещо неразбираемо… Като че ли някакво име.
— Какво име?
— Йенефер…
III
— Къде… съм?
— Лежете, господине, не мърдайте, защото всичко ще се размести и ще се пръсне. Изгризали са ви бедрото до кост, гадините, колко кръв изтече… Не ме ли познахте? Аз съм Юрга! Мен спасихте на моста, помните ли?
— Аха…
— Жаден ли сте?
— Адски…
— Пийте, господине, пийте. Имате треска.
— Юрга… Къде сме?
— Пътуваме с каруцата. Не говорете, господине, и не мърдайте. Трябва да се измъкнем от горите и да стигнем до човешките селища. Да намерим някой, който разбира от лечителство. Това, че ви превързахме, не е достатъчно. Кръвта продължава да тече…
— Юрга?
— Да, господине?
— В моето сандъче… Шишенце… Със зелен печат. Скъсай печата и ми сипи… В някаква чаша. Измий хубаво чашата и никой да не пипа шишенцето… Ако му е мил животът… По-бързо, Юрга. По дяволите, как друса тази каруца… Шишенцето, Юрга…
— Готово… Пийте…
— Благодаря… Сега слушай. След малко ще заспя. Ще се мятам и ще бълнувам, после ще стана неподвижен като мъртвец. Това не е страшно, не се бой…
— Лежете, господине, защото раната ще се отвори и кръвта ви ще изтече.
Вещерът падна върху кожата и започна да върти глава. Усети как търговецът го покрива с кожух и чул, който силно миришеше на конска пот. Каруцата се друсаше леко и всеки тласък предизвикаше дива болка в бедрото му. Гералт стисна зъби. Над себе си виждаше милиарди звезди. Толкова близко, сякаш бе достатъчно да протегне ръка, за да ги докосне. Точно над главата му, над върховете на дърветата.
Избираше пътя си така, че да се държи встрани от светлината, от лагерните огньове, и през цялото време да е в укритието на танцуващите сенки. Това не беше лесно, защото покрай него постоянно пламтяха огньове от елови клони, червените езици на пламъците се извиваха към небето, клоните пукаха, сипеха се искри, осветяващи насядалите около огньовете хора.
Гералт се забави, за да пропусне препречилия пътя див хоровод. Някой го дръпна за ръкава и се опита да пъхне в ръката му дървено канче, от което излизаше пяна. Той отстрани меко, но решително клатушкащия се мъж, който разливаше наоколо бира от бъчонката, която държеше под мишница. Не му се пиеше.