— Попречих ти.
— Ще го преживея — засмя се тя. — Нощта не е свършила. Ако поискам, ще привлека друг.
— Жалко, че аз не умея така — каза той, като с усилие се правеше на равнодушен. — Току-що една видя на светлината очите ми и избяга.
— На зазоряване — каза Йенефер и се усмихна още по-изкуствено, — когато съвсем се разлудуват, това ще им стане безразлично. Все ще намериш някоя, ще видиш…
— Йен… — думите заседнаха в гърлото му. Гледаха се дълго, много дълго, а червеният отблясък на огньовете играеше върху лицата им. Йенефер изведнъж въздъхна и прикри очи с ресниците си.
— Не, Гералт. Не бива да започваме…
— Това е Белетейн — прекъсна я той. — Забрави ли?
Тя се приближи бавно, сложи длани на раменете му и докосна с чело гърдите му. Той галеше враните й коси с виещи се като змии къдрици.
— Повярвай ми — прошепна тя и вдигна глава. — Не бих се поколебала дори за миг, ако ставаше въпрос само за… Но няма смисъл. Всичко ще започне отново и ще свърши както преди. Няма смисъл да…
— Нима всичко трябва да има смисъл? Това е Белетейн.
— Белетейн. — Тя се извърна. — И какво? Нали нещо ни е довело при тези весели хора, при огньовете им? Искали сме да потанцуваме, да подивеем, да се понапием и да се възползваме от ежегодно царящата тук свобода, неразривно свързана с празника на повтарящия се цикъл на природата. И моля ти се, срещаме се след… Колко време мина? Година?
— Година, два месеца и осемнайсет дни.
— Колко трогателно. Умишлено ли ги броиш?
— Да. Йен…
— Гералт — прекъсна го тя, отстъпи рязко и вдигна глава. — Ще го кажа ясно. Не искам.
Той кимна, за да й покаже, че се е изразила достатъчно ясно.
Йенефер отметна наметалото и под него се видяха много тънка бяла блуза и черна пола, стегната с колан от сребърни брънки.
— Не искам — повтори тя — да започваме отначало. А да направя с теб това… което смятах да направя с онзи русичкия… По същите правила… Това, Гералт, не ми изглежда красиво. Обидно е и за теб, и за мен. Разбираш ли?
Той отново кимна. Тя го погледна изпод спуснатите си ресници.
— Няма да си тръгнеш, нали?
— Не.
Тя помълча известно време, неспокойно помръдвайки пръсти.
— Сърдиш ли се?
— Не.
— Тогава ела да поседнем някъде по-надалече от глъчката и да си поговорим. Защото, виждаш ли, аз се радвам на срещата ни. Наистина. Да поседим малко заедно. Искаш ли?
— Добре, Йен.
Отдалечиха се в мрака, към пиреновите храсталаци, към черната стена на гората, като заобиколиха прегърнатите двойки. Наложи им се да вървят доста, за да намерят място, което си е само тяхно. Сухо хълмче, обрасло с хвойнови храсти, стройни като кипариси.
Магьосницата свали наметалото си и го разстла на земята. Той седна до нея. Много му се искаше да я прегърне, но от инат не го направи. Йенефер оправи блузата си с дълбоко деколте, погледна го проницателно, въздъхна и го прегърна. Това можеше да се очаква. За да чете мисли, й се налягаше да напряга волята си, но намеренията улавяше неволно.
Мълчаха.
— О, по дяволите — каза тя и се отдръпна. Вдигна ръка, изрече заклинание и над главите им се издигнаха червени и зелени кълба, които се пръснаха високо в небето и се разпаднаха на разноцветни късчета. Откъм огньовете долетя смях и радостни възклицания.
— Белетейн — каза тя тъжно. — Майската нощ… Цикълът се повтаря. Нека се радват… щом могат.
В околността имаше и други магьосници. В далечината в небето се врязаха три оранжеви мълнии, а от другата страна, отвъд гората, се издигна истински гейзер от разноцветни кръжащи метеори. Хората около огньовете възкликваха гръмогласно и крещяха смаяно. Гералт погали сдържано къдриците на Йенефер, вдъхвайки аромата на люляк и касис. „Ако я пожелая прекалено силно — помисли си той, — тя ще го усети и ще се обиди. Ще настръхне, ще се вбеси и ще ме отблъсне. Ще я попитам спокойно какво става с нея…“
— Нищо не става с мен — каза тя и гласът й потрепна. — Нищо, за което да си струва да се говори.
— Недей, Йенефер. Не ми чети мислите. Това ме смущава.
— Извинявай. Неволно. А при теб какво ново, Гералт?
— Нищо. Нищо, за което да си струва да се говори…
Помълчаха.
— Белетейн! — рече тя внезапно и той я усети как се напряга, как се напряга и ръката й, докосваща гърдите му. — Хората се веселят. Празнуват вечния цикъл на обновяване на природата. А ние? Какво правим тук ние? Ние, отживелиците, обречени на измиране, гибел и забрава? Природата тържествува, цикълът се повтаря. Но не и ние, Гералт. Ние не можем да се повторим. Нас са ни лишили от такава възможност. На нас ни е дадена възможността да правим с природата невероятни неща, понякога дори противоречащи на самата нея. И същевременно са ни лишили от най-простото и естествено нещо, присъщо на природата. Каква полза имаме от това, че живеем повече от всички тях? След нашата зима няма да дойде пролет, ние няма да се възродим, всичко приключва заедно с нас. Но и ти, и аз сме привлечени от тези огньове, макар че присъствието ни тук е жестока и кощунствена подигравка с празника им.