— Йен…
— Не казвай нищо, моля те.
Студено. Все по-студено. И по-светло.
— Не си тръгвай. Ще дочакаме утрото…
— Ще го дочакаме.
IV
— Не мърдайте, господине. Трябва да сменим превръзката, защото раната кърви, а кракът е страшно подут. О, богове, колко зле изглежда… Трябва по-скоро да намерим лекар…
— По дяволите лекаря — изстена вещерът. — Дай тук сандъчето ми, Юрга. Ето това шишенце… Излей го направо в раната. О, проклятие! Нищо, нищо, сипи още… Ооох! Добре. Затвори го хубаво и ме завий.
— Подуло се е, господине, цялото бедро. И имате треска.
— По дяволите треската. Юрга?
— Да?
— Забравих да ти благодаря.
— Не вие трябва да ми благодарите, господине, а аз. Вие ми спасихте живота, защитихте ме, пострадахте заради това. А аз какво? Какво съм направил? Качил съм ранен човек в безсъзнание на каруцата, не съм го оставил да умре? Съвсем нормално нещо, господин вещерю.
— Не е чак толкова нормално, Юрга. Изоставяли са ме в подобни ситуации… като куче…
Търговецът наведе глава и премълча.
— Така е, лош свят ни заобикаля — рече най-накрая. — Но това не е причина всички да сме лоши. Нуждаем се от добро. На това ме е учил баща ми, на това уча и аз синовете си.
— Вещерът мълчеше и се взираше в клоните на дърветата, увиснали над пътя и отмествани от каруцата при преминаването й. Бедрото му пулсираше, но той не усещаше болка.
— Къде сме?
— Прекосихме брода през река Трава, сега минаваме през Мехунските гори. Това вече не е Темерия, а Соден. Проспахте границата, когато митничарите ровиха из каруцата. Много се слисаха, като ви видяха. Но най-старият от тях ви познаваше, заповяда да не задържат повече каруцата и ни пуснаха.
— Познавал ме е?
— Да, несъмнено. Наричаше ви Гералт. Така каза — Гералт от Ривия. Това ли ви е името?
— Да…
— Този митничар обеща, че ще изпрати някого с вестта, че ни трябва лекар. А аз му платих нещичко, за да не забрави случайно.
— Благодаря ти, Юрга.
— Не, господин вещерю. Казах ви, че аз ви благодаря. И не само това. Дължа ви още нещо. Уговорихме се… Какво ви е? Лошо ли ви е?
— Юрга… Шишенцето със зеления печат…
— Господине… Пак ли? Толкова страшно крещяхте в съня си…
— Трябва, Юрга.
— Вие си решавате. Чакайте, сега ще сипя в чашата… Лекар трябва, колкото се може по-скоро, не това…
Вещерът извърна глава.
Чуваше викове на деца, играещи в пресъхналия вътрешен ров, обграден от стените на двореца. Бяха около десетина и вдигаха голям шум, подвиквайки си с тънки, възбудени, преминаващи във фалцет гласове. Носеха се насам-натам из рова, подобно на рояк бързи риби — променящи изненадващо и мълниеносно посоката си, но винаги заедно. Както обикновено, след шумните, слаби като плашила по-големи момчета тичаше задъхващ се дребосък, опитваше се да ги догони.
— Много са — отбеляза вещерът.
Мишовур подръпна брадата си и се усмихна кисело.
— Вярно. Много са.
— А кой от тях… Кое от хлапетата е тази прословута Изненада?
Друидът извърна поглед.
— Нямам право, Гералт…
— Каланте?
— Разбира се. Едва ли си мислел, че ще даде толкова лесно детето. Познаваш я. Желязна жена. Ще ти кажа нещо, което не би трябвало да ти казвам, надявам се да ме разбереш. Разчитам, че няма да ме издадеш.
— Говори.
— Когато детето се роди, а това беше преди шест години, тя ме извика и ми заповяда да те намеря и да те убия.
— И ти отказа.
— На Каланте не се отказва — отвърна сериозно Мишовур, гледайки го в очите. — Бях готов да тръгна веднага, но тя ме извика отново. И отмени заповедта, без да обяснява защо. Бъди предпазлив, когато говориш с нея.
— Ще бъда. Кажи, Мишовур, какво се случи с Дани и Павета?
— Пътували по море от Скелиге за Цинтра. Попаднали в буря. Не намерили дори отломки от кораба… Гералт… Това, че детето тогава не е било с тях, е адски странно. Необяснимо. Искали са да го вземат със себе си на кораба, но в последния момент се отказали. Никой не знае причините, Павета не се разделяла с…
— Как го понесе Каланте?
— А ти как мислиш?
— Разбирам.
Топуркайки като банда таласъми, децата се качиха горе и профучаха край тях. Гералт забеляза, че близо до водача на тайфата бяга момиче с развяващи се светли коси — също така слаба и креслива като момчетата. С див вой тайфата отново се понесе надолу, по стръмния склон на рова, като поне половината от тях, включително и момичето, паднаха на задниците си и се запързаляха надолу. Най-малкият, все още не успял да ги догони, се спъна, изтърколи се долу и гръмогласно се разплака, стиснал удареното си коляно. Другите момчета го наобиколиха и започнаха да го дразнят и да му се подиграват, след което се понесоха нататък. Момичето клекна при момченцето, прегърна го и изтри сълзите му, размазвайки по муцунката му кръвта и мръсотията.