— Още една дума — и от теб ще остане само замърсен въздух — каза Йенефер с метални нотки в гласа. — И черно петно върху тревата.
— Наистина — наруши Бохолт настаналата тишина. — Млъкни, Зигрин. Да чуем какво има да ни каже госпожа Йенефер. Тя току-що отбеляза, че говорим за работа без нея. От това следва, че има някакво предложение. Нека го чуем тогава. Дано само не предлага да се справи с дракона сама, чрез магиите си.
— Защо? — вдигна глава Йенефер. — Мислиш, че е невъзможно?
— Може и да е възможно. Но не е изгодно за нас, защото тогава ще поискате половината от съкровището на дракона.
— Поне половината — отвърна студено магьосницата.
— Ето, сама виждате, че това изобщо не ни устройва. Ние, госпожо, сме бедни воини — разчитаме на печалбата, за да не гладуваме. Храним се с киселец и лобода…
— Само по празниците ни попада по някой мармот — вметна тъжно Ярпен Зигрин.
— … Пием изворна вода — Бохолт отпи от бутилката и леко я разклати. — Няма друг изход за нас, госпожо Йенефер. Или печалбата, или през зимата ще замръзнем под стобора. А странноприемниците струват пари.
— И бирата — добави Нишчука.
— И развратните девойки — размечта се Дерача.
— Затова — продължи Бохолт и вдигна очи към небето — сами ще се справим с дракона, без магии и без ваша помощ.
— Толкова ли си сигурен? Запомни, има си граница на възможното, Бохолт.
— Може и да си има, но аз никога не съм я виждал. Не, госпожо. Повтарям — ще убием дракона сами, без никакви магии.
— Особено като се има предвид — добави Ярпен Зигрин, — че магиите със сигурност също си имат граници, които, за разлика от нашите собствени, ние не познаваме.
— Сам ли го измисли — попита бавно Йенефер, — или някой ти го подсказа? Да не би присъствието на вещер във вашата благородна компания да ви прави толкова самонадеяни?
— Не — отвърна Бохолт, поглеждайки Гералт, който като че ли дремеше, излегнал се лениво върху чула и подпрял глава на седлото. — Вещерът няма нищо общо с това. Чуйте, благородна Йенефер. Направихме предложение на краля, а той не ни удостои с отговор. Но ние сме търпеливи и ще изчакаме до утре. Ако кралят приеме предложението, продължаваме нататък заедно. Ако не — тогава се връщаме.
— Ние също — промърмори джуджето.
— Няма да има никакво пазарене — продължи Бохолт. — Предайте това на Недамир, госпожо Йенефер. Предложението ни е изгодно и за вас, и за Дорегарай, ако се уговорите с него. Имайте предвид, че трупът на дракона изобщо не ни трябва, ще вземем само опашката. А останалото, ако искате — взимайте го. Няма да се поскъпим нито за зъбите, нито за мозъка — за никое от нещата, които ви трябват за магиите.
— Естествено — добави Зигрин, кикотейки се, — мършата ще бъде за вас, магьосниците. Никой няма да ви я иска. Освен останалите лешояди.
Йенефер се изправи и нагласи наметалото на раменете си.
— Недамир няма намерение да чака до утре — сопна се тя. — Отсега е съгласен на условията ви. Въпреки моите съвети и тези на Дорегарай.
— Недамир проявява изумителна мъдрост за толкова млад крал — процеди бавно Бохолт. — Защото за мен, госпожо Йенефер, мъдростта включва и умението да пропускаш покрай ушите си глупавите или неискрени съвети.
Ярпен Зигрин прихна в брадата си.
— Друга песен ще запеете — магьосницата сложи ръце на кръста си, — когато утре драконът ви осакати, разкъса и изпотроши костите ви. Ще започнете да ми лижете ботушите и да скимтите за помощ. Както става винаги. Познавам ви прекалено добре — вас и тези като вас. До болка ви познавам.
Тя се обърна и потъна в мрака, без да се сбогува.
— По мое време — каза Ярпен Зигрин — магьосниците седяха в кулите, четяха мъдри книги и разбъркваха с лопатки течностите в колбите. Не се мотаеха в краката на воините, не се бъркаха в делата и не въртяха задници пред очите на мъжете.
— А задникът, между другото, си го бива — отбеляза Лютичето, докато настройваше лютнята си. — Нали, Гералт? Хей, къде се дяна вещерът?
— Какво ни засяга? — промърмори Бохолт и хвърли една съчка в огъня. — Отишъл е някъде. Може да е по нужда, да ме извинявате. Негова си работа.
— Сигурно — съгласи се бардът и удари по струните. — Да ви изпея ли нещо?
— Изпей, да го вземат дяволите — каза Ярпен Зигрин и се изплю. — Само не си мисли, че ще дам дори шелонг за твоето пеене. Това тук, момче, не ти е кралският двор.
— То се вижда — кимна трубадурът.
V
— Йенефер.
Тя се обърна, сякаш учудена, макар вещерът да не се съмняваше, че отдавна чува стъпките му. Сложи на земята дървеното ведро, сетне отметна от челото си косата, вече освободена от златната мрежа и сега падаща на едри къдрици по раменете й.