— Както е известно, най-добрият начин да се предадат наследствените качества е естественият. Ти си преминал през Изпитанието и си оцелял. Ако толкова много ти трябва дете с особени качества и издръжливост… Защо не си намериш жена, която… Нетактична съм, нали? Но, изглежда, отгатнах?
— Както винаги — усмихна се тъжно Гералт, — правиш безпогрешни изводи, Каланте. Отгатна, естествено. Това, за което говориш, е недостижимо за мен.
— Извинявай — каза тя и усмивката изчезна от лицето й. — Е, това е човешко.
— Не е човешко.
— А! Значи нито един вещер…
— Нито един. Изпитанието с тревите е ужасно, Каланте. А това, което се случва с момчетата по време на Промяната, е още по-ужасно. И необратимо.
— Само не се разкисвай — промърмори тя. — Не ти отива. Не е важно какво са правили с теб. Виждам какъв е резултатът. Според мен е напълно задоволителен. Ако можех да съм сигурна, че детето на Павета някой ден ще стане като теб, не бих се поколебала дори за минута.
— Рискът е прекалено голям — рече той бързо. — Точно както предполагаш. Оцеляват най-много четири от десет.
— По дяволите, нима само Изпитанието с тревите е рисковано? Нима само бъдещите вещери рискуват? Животът е пълен с рискове, в живота също се осъществява селекция, Гералт. Най-често всичко се решава от случайността, болестите, войните. Да се съпротивляваш на съдбата, може би е не по-малко рисковано, отколкото да се оставиш в ръцете й. Гералт… Бих ти дала това дете… Но… Мен също ме е страх.
— Не бих го взел. Не мога да поема такава отговорност. Не бих се съгласил да обременя и теб така. Не бих искал детето някой ден да те запомни така… както аз…
— Мразиш ли тази жена, Гералт?
— Майка ми ли? Не, Каланте. Досещам се, че е била изправена пред избор… А може и да не е имала избор? Не, имала е, нали знаеш, че е достатъчно просто заклинание или еликсир… Избор. Избор, който трябва да се уважава, защото е свещено и неоспоримо право на всяка жена. Емоциите нямат нищо общо тук. Тя е имала неоспоримото право да решава и е решила. Но мисля, че срещата с нея, изражението на лицето ми… Това би ми доставило някакво извратено удоволствие, ако разбираш какво имам предвид…
— Прекрасно разбирам какво имаш предвид — усмихна се тя. — Но имаш малко шансове да изпиташ такова удоволствие. Не мога да определя възрастта ти, вещерю, но предполагам, че си много по-стар, отколкото подсказва външността ти. Което означава, че тази жена…
— Тази жена — прекъсна я той — със сигурност сега изглежда много по-млада от мен.
— Магьосница?
— Да.
— Интересно. Мислех, че магьосниците не могат…
— Вероятно и тя е мислила така.
— Вероятно. Но ти си прав, няма да обсъждаме правото на жената да взима решения, това не подлежи на обсъждане. Да се върнем на нашия проблем. Значи се отказваш от детето? Доброволно?
— Доброволно.
— А ако… Ако предопределението не е само мит? Ако съществува, няма ли то да си отмъсти?
— Ако отмъщава, ще отмъсти на мен — отговори спокойно той. — Нали аз се изправям срещу него. Ти си изпълнила своята част от уговорката. Нали ако предопределението не е легенда, би трябвало да избера точното дете от тези, които ми посочваш. Но нали детето на Павета не е сред тях?
— Сред тях е. — Каланте бавно вдигна глава. — Искаш ли да го видиш? Искаш ли да погледнеш в очите предопределението?
— Не. Не искам. Отказвам се. Отричам се от това момче. Не искам да поглеждам в очите предопределението, защото не вярвам в него. Защото знам: за да се свържат двама души, не е достатъчно само предопределението. Трябва да има нещо повече от него. Надсмивам се над такова предопределение, няма да го последвам като слепец, когото водят за ръката, неразбиращ и наивен. Това е непреклонното ми решение, Каланте от Цинтра.
Кралицата се изправи. Усмихна се. Той не можеше да отгатне какво се крие зад усмивката й.
— Така да бъде, Гералт от Ривия. Може пък да ти е предопределено именно да се откажеш. Мисля, че е точно така. Защото знай, че ако беше избирал дете и беше направил правилния избор, щеше да видиш как предопределението, над което се насмиваш, ще се надсмее над теб.
Той погледна в отровнозелените й очи. Тя се усмихваше. Той не умееше да разгадава усмивки.
До беседката растяха рози. Цял храст. Гералт наведе храста, откъсна едно цвете, падна на коляно и й подаде розата с двете си ръце, като наведе глава.
— Колко жалко, че не те опознах по-рано, белокоси — каза тя и пое розата от ръцете му. — Стани.
Той се изправи.
— Ако промениш решението си… — Тя поднесе розата към лицето си. — Ако решиш… Върни се в Цинтра. Ще те чакам. Твоето предопределение също ще те чака. Може би не завинаги, но още известно време със сигурност.