— Сбогом, Каланте.
— Сбогом, вещерю. Пази се. Имах… Преди минута имах предчувствие… Странно предчувствие… Че те виждам за последен път.
— Сбогом, кралице.
V
Той се събуди и с учудване забеляза, че мъчителната болка е изчезнала, като че беше престанал да пулсира и изопналият кожата оток. Искаше да измъкне ръката си, да се почеше, но не можеше да се помръдне. Докато осъзнае, че му пречи само тежестта на натрупаните върху него кожи, студен, отвратителен ужас се спусна върху корема му и се впи във вътрешностите му като с ястребови нокти. Той свиваше и изпъваше пръсти и си повтаряше: не, не съм…
Парализиран.
— Събудил си се.
Не въпрос, а твърдение. Тих, но изразителен мек глас. Жена. Вероятно млада. Той обърна глава и изстена, опитвайки се да се изправи.
— Не мърдай. Или поне не толкова рязко.
— Нннн… — Слепените му устни най-сетне се разделиха. — Нне. Не раната… Гърбът ми…
— Схванал се е от дългото лежане. — Спокойна, студена констатация, несъответстваща на мекия алт. — Ще ти помогна. Ето, пийни. Бавно, на малки глътки.
Течността имаше миризма и вкус предимно на хвойна. „Стар способ — помисли си той. — Хвойната или джоджена са само добавки, нямат никакво значение, слагат се само за да замаскират истинския състав“. Въпреки това той разпозна шитначец, а може би и шенжигрон. Да, със сигурност шенжигрон — шенжигронът неутрализира токсините и пречиства кръвта, както при заразяване, така и при гангрена.
— Пий. До дъно. По-бавно, че ще се задавиш.
Медальонът на шията му започна леко да вибрира. Значи в напитката имаше и магия. Той с усилие разшири зениците си. Сега, когато тя беше вдигнала главата му, можеше да я разгледа по-добре. Дребна. С мъжки дрехи. Малко лице, бледнеещо в тъмнината.
— Къде сме?
— На поляна на катранджии.
Наистина, във въздуха се носеше миризма на смола. Той чуваше гласове, долитащи откъм огъня. В този момент някой подхвърли съчки и пламъкът лумна с пукот. Той отново погледна към нея, възползвайки се от светлината. Косите й бяха обхванати с лента от змийска кожа. Косите…
Косите бяха червени, яркочервени, и ефектът се засилваше от светлината на огъня.
— Боли ли? — опита се тя да отгатне усещанията му, но не улучи. — Сега… Минутка само…
Той почувства как от ръцете й заструи топлина, която се разля по гърба му и надолу към краката.
— Сега ще те обърнем — каза жената. — Не се опитвай сам, много си слаб. Хей, някой ще ми помогне ли?
Стъпки откъм огъня, сенки, силуети. Някой се наведе над него. Юрга.
— Как се чувствате, господине? По-добре ли сте?
— Помогнете ми да го обърна по корем — каза жената. — Внимателно, по-бавно. Ето така… Добре. Благодаря.
Вече не беше необходимо да я гледа в очите. Сега, когато лежеше по корем, вече не се налагаше да рискува да я поглежда в очите. Успокои се, овладя треперенето на ръцете си. Тя можеше да усети. Чуваше как скърцат закопчалките на чантата, как тя търси шишенцата и порцелановите бурканчета. Чуваше дишането й, усещаше топлината на бедрото й. Тя седеше до него, на колене.
— Раната ми затрудни ли те? — попита той, неспособен повече да издържа тишината.
— Да, малко. — Гласът й беше студен. — Както обикновено при разкъсни рани. Най-неприятният вид рани. Но за теб, вещерю, това май не е нещо ново?
„Знае. Рови се в мислите ми. Дали ги чете? Едва ли. И знам защо. Страхува се.“
— Да, май не е ново — повтори тя. Една от стъклениците иззвънтя. — Преброих по тялото ти няколко белега… Разбираш ли, аз съм магьосница. И същевременно лечителка. Специализация.
„Съвпада“ — помисли си той, но не изрече нито дума.
— А що се отнася до раните — продължи спокойно тя, — трябва да знаеш, че те е спасил ритъмът на сърцебиенето, четирикратно по-бавен в сравнение с този при обикновените хора. Иначе нямаше да се измъкнеш, мога да ти го кажа съвсем отговорно. Видях с какво ти бяха омотали крака. Не беше никаква превръзка.
Той мълчеше.
— По-късно — продължи тя, като вдигна ризата му до самата шия, — се е прибавила и заразата, обичайна при ухапвания. Ти си я спрял. Разбира се, вещерски еликсир. Добра работа е свършил. Само не разбрах защо е трябвало да взимаш и халюциноген. Наслушах се на бълнуванията ти, Гералт от Ривия.
„Чете — помисли си той. — Все пак чете. А може би Юрга й е казал как се казвам? Или самият аз съм се разприказвал насън под влиянието на «черната чайка»? Дявол знае… Само че това как се казвам не й дава нищо. Нищичко. Тя не знае кой съм аз. Няма си никаква представа кой съм.“
Той усети как втрива в гърба му студен успокояващ мехлем с острата миризма на камфор. Ръцете й бяха малки и много меки.