— Не бях тук — промърмори вещерът. — Цяла година. Бях на север. Но чух… Втората битка за Соден…
— Точно така. Сега ще видите хълма и камъните. Преди наричахме този хълм просто Канянин хълм. А сега му викаме Хълма на магьосниците или Хълма на четиринайсетте. Защото на този хълм бяха двайсет и двама магьосници, двайсет и двама участваха в битката, а четиринайсет от тях загинаха. Страшна битка беше, господин Гералт. Земята се преобърна, от небето валеше огън, удряха мълнии… Навсякъде лежаха трупове. Но магьосниците устояха на Черните, сломиха Силата, която ги водеше. Но все пак четиринайсет от тях загинаха. Какво, господине? Какво ви е?
— Нищо. Продължавай, Юрга.
— Страшна битка беше, ох, ако не бяха тези магьосници от Хълма, може би нямаше да си говорим сега с вас, нямаше да се връщам у дома, защото нямаше да имам дом, нямаше да ме има и мен, а може би и вас… Да, трябва да сме благодарни на магьосниците. Четиринайсет загинаха, защитавайки нас, хората от Соден и Заречие. Естествено и други се биха там, воини и рицари, а и селяни, кой с каквото има — вили, мотики или просто с тояги. Всички се биеха на живот и смърт и мнозина загинаха. Но магьосниците… Не е кой знае какво, ако умират воини — на тях това им е работата, а животът и без това е кратък. Но магьосниците могат да живеят колкото си искат. А не се поколебаха…
— Не са се поколебали… — повтори вещерът, потривайки чело с ръка. — Не са се поколебали. А аз бях на север…
— Какво ви е, господине?
— Нищо.
— Да… Всички от околността носим цветя на този хълм, а през май, на Белетейн, там гори огън. И винаги ще гори. И те ще живеят вечно в спомените на хората, тези четиринайсет. А да живееш в спомените на хората… Това е… нещо повече! Нещо повече, господин Гералт!
— Прав си, Юрга.
— Всяко от децата ни знае имената на четиринайсетте, изсечени на камъка, който е на върха на Хълма. Не вярвате ли? Слушайте: Алекс, наричан Роба, Трис Мериголд, Атлан Керк, Ванеле от Бруге, Дагоберт от Воле…
— Спри, Юрга.
— Какво ви е, господине? Блед сте като мъртвец!
— Нищо.
VII
Той се изкачваше по Хълма бавно, внимателно, като се вслушваше в работата на мускулите и сухожилията на магически излекувания крак. Макар че раната се беше затворила напълно, той продължаваше да пази крака си и се стараеше да не се отпуска на него с цялата си тежест. Беше горещо и ароматът на треви го удряше в главата и го опияняваше приятно.
Обелискът беше не в центъра на плоско отсечения връх, а по-встрани, извън кръга от ъгловати камъни. Ако човек дойдеше тук точно преди залез, сянката на менхира, падаща върху кръга, би прекосила диаметъра му, указвайки посоката, в която са били обърнати магьосниците по време на битката. Гералт погледна нататък, към безкрайните хълмисти поля. Дори и костите на загиналите още да лежаха там — а сигурно беше така, — явно бяха скрити от буйната трева. Един ястреб се рееше и описваше кръгове с широко разперени криле — единствената движеща се точка сред застиналия в жегата пейзаж.
Обелискът беше широк в основата си и за да се обхване с ръце, биха били нужни най-малко петима или шестима души. Ясно беше, че не е възможно да са го качили горе без помощта на магия. Обърнатата към каменния кръг страна на менхира беше гладка и на нея бяха изсечени рунически букви.
Имената на четиринайсетте загинали.
Той се приближи бавно. Юрга беше прав. В основата на обелиска лежаха цветя, най-обикновени полски цветя: макове, лупини, слези, незабравки.
Имената на четиринайсетте.
Четеше бавно, отгоре надолу, а пред очите му се появяваха имената на тези, които беше познавал.
Червенокосата Трис Мериголд — весела, кикотеща се при всеки повод, на вид като девойка. Той я обичаше. Тя него — също.
Лавдбор от Муривел, с когото за малко да се сбие навремето във Визим, когато го хвана да използва фина телекинеза по време на игра с хвърляне на кости.
Лита Нейд, наричана Корала. Бяха й дали прякора заради цвета на червилото, което използваше. Някога беше настроила срещу него краля на Белогун, който го хвърли за цяла седмица в тъмница. Когато го пуснаха, отиде при нея, за да узнае причините. Не забеляза как се озова в леглото й и изкара и там една седмица.
Старият Горазд, който искаше да му плати сто марки срещу правото да изследва очите му и му предложи хиляда за възможността да му направи аутопсия, „не непременно веднага“, както се беше изразил.
Оставаха три имена, но тогава чу зад гърба си шумолене и се обърна.
Беше боса, с обикновена ленена рокля. Върху дългите й светли, свободно разпуснати коси имаше венец от маргаритки.