— Здравей — каза той.
Тя го погледна със студените си очи, но не отговори.
Той забеляза, че тя няма почти никакъв загар. А това беше странно в края на лятото, когато селските девойки направо почерняваха. Лицето й и откритите й ръце бяха само леко златисти.
— Донесла си цвете?
Тя се усмихна и притвори ресници. Той почувства студ. Тя мина покрай него, без да каже нито дума, коленичи в основата на менхира и докосна с длан камъка.
— Аз не нося цветя — леко вдигна глава тя. — А тези, които са тук, са за мен.
Той я погледна. Бе коленичила така, че закриваше последното име в списъка. Беше светла, неестествено светла, почти светеше на тъмния фон на менхира.
— Коя си ти? — попита бавно той.
Тя се усмихна и към него отново повя хлад.
— Не знаеш ли?
„Знам — помисли си той, вгледан в студените дълбини на очите й. — Да, мисля, че знам.“
Беше спокоен. Не умееше иначе. Вече не.
— Винаги ми е било интересно как изглеждаш, госпожо.
— Няма нужда да ме титулуваш така — отговори тихо тя. — Та ние се познаваме от много години.
— Вярно е — потвърди той. — Казват, че постоянно вървиш подире ми. Без да изоставаш нито крачка.
— Вървя. Но ти никога не поглеждаш назад. Досега. Сега погледна за първи път.
Той мълчеше. Нямаше какво да каже. Беше уморен.
— Как… как ще се случи? — попита той накрая, студено и без емоции.
— Ще те хвана за ръката — каза тя, като го гледаше в очите. — Ще те хвана за ръката и ще те поведа през ливадите. В мъгла, студена и мокра.
— А по-нататък? Какво има там, отвъд мъглата?
— Нищо — усмихна се тя. — По-нататък няма нищо.
— Ти си вървяла подире ми — каза той. — А си догонила останалите, тези, с които се срещах на пътя. Защо? Важно е било да остана сам, нали? За да мога най-накрая да изпитам страх. Признавам си. Винаги ме е било страх от теб, винаги. Не съм поглеждал назад от страх. От страх да не те видя подире си. Винаги съм се страхувал, целият ми живот премина в страх. Страхувах се… до днес.
— До днес?
— Да. До днес. Ето, че стоим лице в лице и не изпитвам страх. Ти ми отне всичко. Дори страха.
— Защо тогава очите ти са пълни с ужас, Гералт от Ривия? Ръцете ти треперят, блед си. Защо? Нима толкова много се страхуваш да видиш последното, четиринайсетото име, изсечено на обелиска? Искаш ли да ти кажа как звучи?
— Не бива. Аз го знам. Кръгът се затваря, змията забива зъби в собствената си опашка. Така и трябва да бъде. Ти и това име. И цветята. За нея и за теб. Четиринайсетото име, изсечено в камъка, името, което съм произнасял посред нощ и при изгрев-слънце, в студ, жега и дъжд. Не, не се страхувам да го кажа и сега.
— Кажи го тогава.
— Йенефер… Йенефер от Венгерберг.
— А цветята са за мен.
— Хайде да свършваме — рече той с усилие. — Хвани ме за ръката.
Тя се изправи, приближи се и той усети прииждащия откъм нея студ — рязък, пронизващ студ.
— Не днес — каза тя. — Някой ден — да. Но не и днес.
— Ти ми взе всичко…
— Не — прекъсна го тя. — Не взимам нищо. Само хващам за ръката. За да не е никой сам в такава минута. Сам в мъглата… Довиждане, Гералт от Ривия. До следващата ни среща. Някой ден.
Той не отговори. Тя бавно се извърна и си тръгна. В мъглата, която изведнъж обгърна върха на Хълма, в мъглата, в която изчезна всичко, в бялата мокра мъгла, в която се разтвори обелискът с лежащите в основата му цветя и четиринайсетте изсечени в него имена. Нямаше нищо — само мъгла и мократа, блестяща от росата трева под краката му, трева, която миришеше омайно, тежко, сладко, до болка в слепоочията, до забрава, до изтощение…
— Господин Гералт! Какво ви е? Заспахте ли? Нали ви казах, още сте слаб. Защо трябваше да се катерите дотук?
— Заспал съм. — Вещерът избърса лицето си с ръка. — Заспал съм, дявол да го вземе… Е, нормално, Юрга, в тази жега…
— Да, дяволски пече… Трябва да тръгваме, господине. Да вървим, ще ви помогна да се спуснете по склона.
— Нищо ми няма…
— Нищо, нищо. А защо ви трябваше да се катерите в тази жега? Искахте да прочетете имената им? И аз мога да ви ги кажа. Как сте?
— Добре, Юрга… Наистина ли помниш всички имена?
— Разбира се.
— Да проверим тогава как си с паметта. Последното, четиринайсетото… Какво е?
— Ама че сте недоверчив. На нищо не вярвате. Искате да проверите дали не лъжа? Казах ви, че тук всяко дете знае имената. Последното, казвате? Добре, последното е на Йоел Гретхен от Карерас. Може би сте го познавали?
Гералт потри слепоочия с китките си. И погледна към менхира. Към всички имена.
— Не. Не го познавах.
VIII
— Господин Гералт?
— Да, Юрга?
Търговецът наведе глава, помълча известно време, навивайки на пръста си остатъка от тънкия ремък, с който оправяше седлото на Гералт. После леко побутна с юмрук в гърба стягащия каруцата младеж.