— Престани да се вайкаш. Ще се промъкнем, ще видиш. Надолу по реката също са се скупчили тълпи от хора, при всеки кораб ще е като тук, сигурно вече всички лодки са отмъкнати. Да тръгнем нагоре, срещу течението; не се бой, ще те прехвърля, дори и да се наложи да е на някой дънер.
— Другият бряг едва се вижда!
— Стига си опявал! Казах ти — ще те прехвърля.
— А ти?
— Качвай се на коня. Ще поговорим по пътя. Ей, какво правиш, не с тоя чувал! Какво, да не искаш да строшиш гръбнака на Плотка?
— Това Плотка ли е? Но Плотка беше червеникавокафява, а тази е кестенява.
— Всичките ми кобили се казват Плотка. Много добре го знаеш и престани да дрънкаш. Нали ти казах — хвърли чувала. Какво имаш там, по дяволите, злато ли?
— Ръкописи! Стихове! И малко ядене…
— Хвърли го в реката. Ще напишеш нови. А храната ще си поделим.
Лютичето направи жалостива физиономия, но не спори повече, а със замах хвърли чувала в реката. Скочи на коня, настани се върху дисагите и хвана вещера за кръста.
— Напред, напред — говореше той припряно. — Да не губим време, Гералт, да тръгнем към гората, преди да…
— Престани, Лютиче, започваш да предаваш паниката си на Плотка.
— Не ми се присмивай. Ако беше видял каквото видях аз…
— Млъкни, по дяволите! Да вървим, искам да уредя прехвърлянето ти, преди да мръкне.
— На мен? А ти?
— Аз имам работа от тази страна на реката.
— Сигурно си полудял, Гералт. Какво, не ти ли е мил животът? Каква работа?
— Това не те засяга. Отивам в Цинтра.
— В Цинтра? Вече няма Цинтра.
— Какви ги говориш?
— Вече няма Цинтра. Само пепел и купчина камъни. Нилфгардците…
— Слизай, Лютиче.
— Какво?
— Слизай! — Вещерът рязко се обърна. Трубадурът погледна в лицето му и моментално скочи на земята, отстъпи назад и се спъна.
Гералт слезе бавно. Прехвърли повода през главата на кобилата, постоя нерешително и после изтри лицето си, без да сваля ръкавицата. Седна край една яма, под разперил листа дрян с кървавочервени плодчета.
— Ела тук, Лютиче — каза той. — Седни и разкажи какво става с Цинтра. Всичко.
Поетът седна.
— Нилфгардците нахлули там през едно дефиле — започна той след кратко мълчание. — Обкръжили армията на Цинтра в долината Марнадал. Разразила се битка, която продължила през целия ден, от сутринта до вечерта. Хората от Цинтра се съпротивлявали яростно, но половината били избити. Кралят загинал и тогава кралицата…
— Каланте.
— Да. Не допуснала паника, не позволила на останалите да се разбягат, събрала около себе си и около знамето когото могла, пробили обръча на врага и се промъкнали през реката към града. Тези, които успели.
— А Каланте?
— С шепа рицари останала при реката, за да прикрият отстъплението на останалите. Разправят, че се е била като мъж, хвърляла се е като обезумяла в самия вихър на сражението. Наболи я с пики, когато налетяла върху нилфгардската пехота. Отнесли я в града, тежко ранена. Какво има в манерката, Гералт?
— Вино. Искаш ли?
— Може.
— Разказвай. Разказвай по-нататък, Лютиче. Всичко.
— Градът по принцип бил без защита, нямало кой да стои на стените. Оцелелите рицари, семействата им, велможите и кралицата… се барикадирали в двореца. Нилфгардците го превзели за нула време и магьосниците им разбили на пух и прах портата и част от стените. Не поддала само вратата на кулата, явно е била подсилена от могъщи магьосници, защото устояла на нилфгардската магия. И все пак след четири дни нилфгардците нахлули в покоите. Но не заварили никой жив. Нито един човек. Жените убили децата си, мъжете убили жените си и се самоубили с мечовете или… Какво ти е, Гералт?
— Разказвай, Лютиче.
— Или… Като Каланте… С главата надолу от балкона, от самия връх. Разправят, че е молила да я убият, но никой не искал. Тогава допълзяла до балкона и… с главата надолу. Разправят, че правили с тялото й ужасни неща… Не ми се говори за това. Какво ти е?
— Нищо. Лютиче… В Цинтра имаше… едно момиче. Внучка на Каланте, на около десет-единайсет години. Казваше се Цири. Чу ли нещо за нея?
— Не. Но в града и двореца имало страшно клане и почти никой не оцелял. А от защитниците на кулата не оживял абсолютно никой, казах ти. Повечето жени и деца от най-знатните родове били именно там.
Вещерът мълчеше.
— Тази Каланте — попита Лютичето. — Познаваше ли я?
— Познавах я.
— А момичето, за което питаш? Цири?
— И нея я познавах.
Откъм реката полъхна ветрец, развълнува водата, разлюля клоните и от тях заваляха листа. „Есен — помисли си вещерът. — Отново е есен.“