— Не те влече към тях, Гералт от Ривия. Не съм сляп, нито глух. Не при споменаването на техните имена посегна към кесията си на моста. Но ми се струва…
— Напразно ти се струва — прекъсна го вещерът беззлобно.
— Извинявай.
— Напразно се извиняваш.
Удържаха конете си точно навреме, за да не налетят върху спрялата колона стрелци от Цайнгорн.
— Какво е станало? — надигна се на стремената Гералт. — Защо спряха?
— Не знам. — Борх обърна глава и Вея бързо рече нещо. Изглеждаше необичайно напрегната.
— Ще отида отпред да разбера — каза вещерът.
— Остани.
— Защо?
Трите гарги замълча за момент и заби поглед в земята.
— Защо? — повтори Гералт.
— Добре, иди — каза Борх. — Може би така ще е по-добре.
— Кое ще е по-добре?
— Иди.
Мостът, свързващ двата края на пропастта, изглеждаше солиден. Беше направен от дебели дъбови стволове; поддържаше го четириъгълна опора, в която реката се разбиваше с грохот, като се покриваше с дълги лиани от пяна.
— Ей, Дерач! — извика Бохолт от каруцата. — Защо спря?
— Откъде да знам какъв е този мост?
— Защо да минаваме през него? — попита приближилият се Гиленстерн. — Нещо не ми е по вкуса да се мъкнем с каруците оттам. Ей, обущарю! Защо ни водиш оттук, а не по пътя? Нали пътят води по-нататък, на запад?
Героичният отровител от Голополе се приближи и свали шапката си от овнешка кожа. Изглеждаше много забавно — върху селската дреха беше издокаран със старомодна полуризница, изкована сигурно още по времето на крал Самбук.
— Оттук пътят е по-кратък, милостиви господарю — поясни той, обръщайки се не към канцлера, а направо към Недамир, чието лице още пазеше израза на болезнено отегчение.
— По-кратък от кой? — попита Гиленстерн намръщено. Недамир не благоволи дори да задържи погледа си върху обущаря.
— От този — каза Козояд и посочи извисяващите се над околността три нащърбени върха. — Това са Хиава, Пустула и Скакунов зъб. Пътят води към руините на стара крепост, заобикаля Хиава от север, отвъд извора на реката. А по моста можем да скъсим пътя. По дерето ще излезем на равнината между планините. Ако не намерим там следи от дракона, ще продължим на изток и ще огледаме доловете. А още по на изток има равни пасища и пътят води право до Цайнгорн, към вашите владения, господарю.
— И откъде си научил толкова много за тези планини, Козояд? — попита Бохолт. — От калъпите за обувки?
— Не, господине. Като малък пасях овце тук.
— А мостът ще издържи ли? — Бохолт се надигна върху капрата и погледна към пенливата река долу. — Пропастта е към четирийсет сажена.
— Ще издържи, господине.
— А откъде се взе този мост в такъв пущинак?
— Мостът — каза Козояд — е строен от тролите в стари времена и всички трябвало да им плащат солено. Но понеже рядко някой минавал оттук, тролите се махнали. А мостът си останал.
— Повтарям — обади се ядосано Гиленстерн, — имаме каруци със снаряжение и фураж, може да заседнем. Не е ли по-добре да минем по пътя?
— Може и по пътя — сви рамене обущарят, — но пътят е дълъг. А кралят казваше, че трябва да се добере спешно до дракона.
— Тогава напред, Козояд — реши Бохолт. — Водете ни, ти и твоята армия. Ние имаме такъв обичай — да пускаме отпред най-смелите.
— Каруците да минат една по една — предупреди Гиленстерн.
— Добре. — Бохолт шибна конете и каруцата затопурка по гредите на моста. — Зад нас, Дерач! Гледай да не пропадне някое от колелата!
Гералт задържа коня, пътят му беше преграден от скупчените върху каменния път стрелци на Недамир с техните пурпурнозлатисти кафтани.
Кобилата на вещера изпръхтя.
Земята потрепна. Планините се разтресоха, назъбеният ръб на скалистата стена внезапно потъмня на фона на небето, а самата стена неочаквано се обади с приглушен грохот.
— Внимавайте! — извика Бохолт, вече от другата страна на моста. — Ей, там, внимавайте!
Първите камъни, все още дребни, заваляха и затрещяха в разтърсилата се пропаст. Пред очите на Гералт се плъзна черна, бързо увеличаваща се цепнатина и част от пътя с грохот се строполи в пропастта.
— На конете! — изрева Гиленстерн. — Милостиви господарю! Към другата страна!
Недамир се понесе към моста, притиснал глава към гривата на коня, а Гиленстерн и неколцина стрелци го последваха. Подир тях скочи с грохот върху тресящите се греди кралският фургон с плющящото на вятъра знаме с грифон на него.