— Йен! Можеш ли да намериш опора с крака? Можеш ли да направиш нещо с краката си?
— Да — изстена тя. — Да ритам…
Гералт погледна надолу към реката, кипяща между острите камъни, в които се удряха няколко греди от моста, един кон и труп с яркото облекло на Цайнгорн. Отвъд скалите, в изумрудената прозрачна паяжина, се виждаха вретенообразните тела на огромни пъстърви, които лениво плуваха по течението.
— Държиш ли се, Йен?
— Все още… да.
— Пресегни се. Трябва да намериш опора.
— Не… мога…
— Дайте въже! — викаше Лютичето. — Какво, оглупяхте ли? Ще паднат и двамата!
— Може би ще е за добро? — рече замислено невидимият Гиленстерн.
Мостът изскърца и се спусна още по-надолу. Пръстите на Гералт, стиснали дръжката на камата, започнаха да отмаляват.
— Йен…
— Млъкни… и престани да се въртиш…
— Йен?
— Не ме наричай така…
— Ще издържиш ли?
— Не — отвърна тя студено. Вече не се бореше, висеше на гърба му като мъртъв, безсилен товар.
— Йен?
— Млъкни.
— Йен. Прости ми.
— Не. Никога.
Нещо се плъзна надолу по гредите. Бързо. Като змия.
Излъчващо студена светлина въже се заизвива като живо и докосна с подвижния си край врата на Гералт. Придвижи се под мишниците му и се завърза в хлабав възел. Магьосницата под него застена, поемайки си въздух. Гералт беше сигурен, че тя ще заплаче. Но грешеше.
— Внимавайте! — извика отгоре Лютичето. — Изтегляме ви. Нишчука! Кенет! Дърпайте ги нагоре!
Болезнено дърпане, душещ натиск на опънатото въже. Йенефер въздъхна тежко. Издигнаха се бързо, като коремите им се триеха в грапавите греди.
Горе Йенефер се изправи първа.
VII
— От целия обоз — каза Гиленстерн — спасихме само един фургон, кралю, без да смятаме каруцата на Секачите. От отряда оцеляха само седем стрелци. От другата страна на пропастта вече няма път, само сипей и гладка скала, толкова може да се види оттук. Не се знае дали е оцелял някой от останалите, когато мостът рухна.
Недамир не отговори. Ейк от Денесле стоеше пред краля, вперил в него трескаво пламтящите си очи.
— Преследва ни гневът на боговете — каза той, вдигайки ръце. — Съгрешихме, кралю Недамир. Това беше свещен поход, поход срещу злото. Тъй като драконът е зло, всеки дракон е въплъщение на злото. Аз не минавам покрай злото с безразличие, аз го стъпквам с крака… Унищожавам го. Както повеляват Боговете и Свещената книга.
— Какви ги плещи? — навъси се Бохолт.
— Не знам — отвърна Гералт, докато оправяше седлото на кобилата си. — Не разбрах нито дума.
— Тихо — каза Лютичето. — Опитвам се да го запомня, може да го използвам, когато се опитвам да търся рими.
— Свещената книга гласи — окончателно изгуби самообладание Ейк, — че ще излезе от бездната змия, отвратителен дракон със седем глави и девет рога! А на гърба му ще седи девойка с пурпурни и аленочервени дрехи, и златна чаша ще държи в ръцете си, а на челото й ще бъде изписан знакът на разврата.
— Познавам я! — зарадва се Лютичето. — Това е Чилия, жената на кмета Сомерхалдер!
— Успокойте се, господин поет — рече Гиленстерн. — А вие, господин рицарю от Денесле, бъдете така добър да говорите по-ясно.
— Против злото, кралю — извика Ейк, — трябва да се излезе с чисто сърце и съвест, с вдигната глава. А кого виждаме тук? Джуджета, които са неверници, раждат се в мрак и се кланят на силите на мрака! Магьосници богохулници, които си присвояват божествени права, сили и привилегии! Вещер, който е отвратителен изрод, прокълнат, противоестествено творение. И се учудвате, че върху нас се стовари наказание? Кралю Недамир! Достигнахме до границите на възможното! Не бива да изпитваме божията милост. Призовавам ви да очистим редовете си от нечистите сили, преди…
— А за мен нито дума — вметна жално Лютичето. — Нито дума за поетите. А толкова се старая.
Гералт се усмихна на Ярпен Зигрин. Джуджето поглаждаше нежно острието на закрепената за колана му брадва и се озъби. Йенефер демонстративно се извърна и взе да оправя разкъсаната си до бедрото пола.
— Преувеличавате, господин Ейк — изрече рязко Дорегарай. — Впрочем, сигурен съм, че е от благородни подбуди. Смятам вашето мнение за магьосниците, джуджетата и вещерите за напълно неуместно. Макар че, струва ми се, всички сме свикнали с такива речи, с такива неучтиви и съвсем нерицарски приказки. И след тези ваши думи изобщо не е ясно защо не някой друг, а именно вие хвърлихте вълшебното елфическо въже на вещера и магьосницата, когато ги заплашваше смърт. От казаното от вас следва, че по-скоро е трябвало да се молите да паднат.
— По дяволите — прошепна Гералт на Лютичето. — Значи той ни подаде въжето? Ейк? А не Дорегарай?