— Не — промърмори бардът. — Точно Ейк.
Гералт поклати глава с недоверие. Йенефер изруга под нос и се изправи.
— Рицарю Ейк — каза тя с усмивка, която всеки друг освен Гералт би могъл да вземе за любезна, — какво е това? Аз съм нещо нечисто, а вие ми спасявате живота?
— Вие сте дама, госпожо Йенефер. — Рицарят се поклони вдървено. — А вашето красиво и искрено лице ми подсказва, че някой ден ще се откажете от магьосничеството.
Бохолт изсумтя.
— Благодаря ви, рицарю — рече сухо Йенефер. — И вещерът Гералт също ви благодари. Благодари му, Гералт.
— По-скоро ще получа удар. — Вещерът въздъхна, искрено объркан. — Аз съм отвратителен изрод, а грозното ми лице с нищо не подсказва, че някой ден ще се поправя. Рицарят Ейк ме е извадил от пропастта случайно, само защото бях здраво вкопчен в красивата дама. Ако висях там сам, Ейк не би си помръднал и пръста. Нали не греша, рицарю?
— Грешите, господин Гералт — отговори спокойно странстващият рицар. — Никога не отказвам помощ на изпаднал в беда. Дори и на вещер.
— Благодари, Гералт. И се извини! — сопна се магьосницата. — В противен случай ще потвърдиш, че поне по отношение на теб Ейк е бил напълно прав. Ти не можеш да съжителстваш с хората, защото си различен. Твоето участие в тази експедиция е грешка. Тук те е довела безсмислена цел. Затова ще е разумно да се оттеглиш. Мисля, че и сам си го разбрал. А ако не — време е да го разбереш!
— За каква цел говорите, госпожо? — намеси се Гиленстерн.
Магьосницата го погледна, но не отговори. Лютичето и Ярпен Зигрин се усмихнаха многозначително, но така, че тя да не ги види.
Вещерът погледна Йенефер в очите. Бяха студени.
— Моля за извинение, рицарю от Денесле — наведе глава той. — Благодаря на всички присъстващи за навременната помощ, предоставена ми без никакво колебание. Докато висях, чух как щяхте да се изтрепете да ми помогнете. Моля всички присъстващи да ми простят. С изключение на благородната Йенефер, на която само благодаря и не я моля за нищо. Сбогом. Мерзостта напуска по своя воля благородната ви компания. И без това си имате достатъчно мерзост. Всичко добро, Лютиче.
— Хей, Гералт! — извика Бохолт. — Не се цупи, не прави от мухата слон. По дяволите…
— Хорааа!
Откъм гърлото на пролома тичаха Козояд и няколко голополски милиционери, изпратени на разузнаване.
— Какво има? Защо се е развикал така? — вдигна глава Недамир.
— Хора… Ваши… милости… — задъхваше се обущарят.
— Поеми си дъх, човече — каза Гиленстерн и пъхна палци в златния си колан.
— Драконът! Там е драконът!
— Къде!
— Зад пролома… В равнината… Господа, той е…
— На конете! — изкомандва Гиленстерн.
— Нишчука! — развика се Бохолт. — На каруцата! Дерач, на коня и след мен!
— В галоп, момчета! — извика Ярпен Зигрин. — В галоп, мамка му!
— Ей, почакайте! — Лютичето метна лютнята си на гръб. — Гералт! Вземи ме на коня!
— Скачай!
Проломът свършваше с насип от светли камънаци, които оредяваха все повече и повече, образувайки неправилна окръжност. Теренът след тях леко се спускаше, преминавайки в тревисто хълмисто пасище, заобиколено от варовикови скали, в които зееха хиляди отвори. На пасището излизаха три тесни каньона — устия на пресъхнали потоци.
Бохолт достигна пръв до каменната преграда, спря рязко коня и се повдигна на стремената.
— О, проклятие! — каза той. — По дяволите! Това… не може да бъде.
— Какво? — попита Дорегарай, приближавайки се. Йенефер скочи до него от каруцата на Секачите, облегна се по корем на скалния блок, надникна, отстъпи назад и разтърка очи.
— Какво? Какво има? — извика Лютичето, поглеждайки иззад гърба на Гералт. — Какво има, Бохолт?
— Този дракон… е златен.
На не повече от сто крачки от каменното гърло на пролома, от който току-що бяха излезли, до пътя, водещ към северната част на каньона, на нисък куполообразен хълм седеше някакво същество. Седеше, извило в правилна дъга дългата си изящна шия, навело тясната си глава към изпъкналите гърди и оплело опашка с предните си изпънати лапи.
В позата му и в самото него имаше нещо неизразимо грациозно, нещо котешко, нещо, противоречащо на явното му родословие на влечуго. Безспорно влечуго. Защото беше покрито с ослепителни златни люспи. Да, съществото на хълма беше златно — от острите, забити в земята нокти до края на дългата опашка, помръдваща насред обраслия с растителност хълм. То ги погледна с огромните си златни очи, разпери широките си златисти прилепови криле и застана неподвижно, сякаш да му се полюбуват.
— Златен дракон — прошепна Дорегарай. — Невероятно… Жива легенда!