— Диви са като горски котки — прошепна Трите гарги на Гералт. — Човек трябва да ги наглежда, че инак за нула време нечии вътрешности ще се изсипят на пода. Но си заслужават парите, нищо че взимат много. Ако знаеш на какво са способни…
— Знам — кимна Гералт. — Трудно ще се намери по-добър ескорт. Зериканките са воини по рождение, обучават ги да се бият от малки.
— Не говорех за това. — Борх изплю на масата една рача щипка. — Имах предвид в леглото.
Гералт погледна неспокойно девойките. И двете се усмихваха. Вея посегна към блюдото с мълниеносно, почти незабележимо движение. Без да откъсва премрежените си очи от вещера, тя захапа с хрущене една черупка. Устните й лъщяха от солената вода. Трите гарги се изкикоти.
— И така, Гералт — рече той, — значи не ловуваш дракони — нито зелени, нито черни или червени. Приех го за сведение. А защо само тези три цвята, ако мога да попитам?
— Четири, ако трябва да съм точен.
— Ти спомена три.
— От дракони ли се интересуваш, Борх? Има ли някаква специална причина?
— Не. Просто съм любопитен.
— Аха. А относно цветовете — така е прието да се класифицират истинските дракони. Макар и да не е съвсем точно. Зелените дракони, най-разпространените, са по-скоро сиви, като обикновените въздушни змейове. Червените всъщност са възчервени или керемидени. Големите тъмнокафяви дракони е прието да се наричат черни. Най-рядко се срещат белите дракони — аз никога не съм виждал такъв. Май живеят далече на север.
— Интересно. А знаеш ли за още какви дракони съм чувал?
— Знам — Гералт отпи от бирата. — И аз съм чувал — за златните. Няма такива.
— Какво основание имаш да твърдиш това? Само защото никога не си ги виждал? Не си виждал и бели.
— Не е там работата. Отвъд моретата, в Офир и Зангвербар, има бели коне с черни ивици. Тях също не съм ги виждал, но знам, че съществуват. А златният дракон е митично създание. Легендарно. Като феникса, да речем. Няма феникси и златни дракони.
Вея, подпряла лакти на масата, го гледаше с интерес.
— Явно знаеш какво говориш, след като си вещер. — Борх си сипа бира от бъчонката. — И все пак аз мисля, че всеки мит, всяка легенда сигурно си има някакви корени. А в тези корени има нещо.
— Има — съгласи се Гералт. — Най-често мечта, желание, тъга. Вяра, че възможното няма граници. А понякога и случайност.
— Именно, случайност. Може някога да е имало и златен дракон — еднократна, неповторима мутация?
— Ако е така, то го е постигнала съдбата на всички мутанти — извърна глава вещерът. — Твърде много се е отличавал от останалите, за да оцелее.
— Ха! Сега противоречиш на законите на природата, Гералт. Един мой познат магьосник казваше, че в природата всичко си има продължение и оцелява по един или друг начин. Краят на едно е началото на друго, няма граници на възможното, или поне природата не познава такива.
— Твоят познат магьосник е голям оптимист. Само че не е взел предвид нещо: грешките, които е допускала природата. Или този, който си е играл с нея. Златният дракон и други подобни мутанти, дори и да са съществували, не са могли да оцелеят. Защото им е попречила природната граница на възможното.
— Каква е тази граница?
— Мутантите са стерилни, Борх. — Мускулите по скулите на Гералт заиграха. — Само в легендите може да оцелее онова, което не оцелява в природата. Само в легендите и митовете няма граници на възможното.
Трите гарги мълчеше. Гералт погледна девойките — внезапно бяха станали сериозни. Вея неочаквано се наведе към него, обгърна шията му със силната си мускулеста ръка и допря до бузата му влажните си от бирата устни.
— Харесват те — изрече бавно Трите гарги. — Да пукна, ако не те харесват!
— Какво странно има? — усмихна се тъжно вещерът.
— Нищо. Но това трябва да се полее. Кръчмарю! Още една бъчонка!
— Какви ги говориш? Най-много халба!
— Две халби! — изрева Трите гарги. — Тея, трябва да изляза за минута.
Зериканката стана, вдигна сабята си от пейката и огледа разочаровано залата. Макар и по-рано няколко погледа да бяха проблеснали зловещо при вида на претъпканата кесия, никой не се реши да излезе след Борх, който тръгна към двора с олюляваща се походка. Тея сви рамене и излезе след работодателя си.
— Какво е истинското ти име? — попита Гералт останалата на масата Вея. А в отговор тя показа блестящите си зъби. Ризата й беше разкопчана почти до границите на възможното. Вещерът не се съмняваше, че това е поредната задявка със залата.