— Не пускам никого без пропуск — рече десетникът навъсено, като довърши и последния детайл на рисунката си и заби оръжието си в пясъка.
— Хубаво — каза вещерът. — Ще минем по левия бряг. Оттам пътят до Хенгфорс е по-дълъг, но какво да се прави.
— До Хенгфорс? — учуди се бардът. — Значи не идваш подир Недамир? Не заради дракона?
— Какъв дракон? — поинтересува се Трите гарги.
— Не знаете ли? Наистина? Значи трябва да ви разкажа всичко, господа. И без това чакам да мине някой познат с пропуск, та да се присъединя към него. Сядайте.
— Ей сега — каза Трите гарги. — Слънцето е извървяло три четвърти от пътя си към зенита и аз съм дяволски жаден. Защо да говорим с пресъхнали гърла? Тея, Вея, върнете се до градчето и купете една бъчонка.
— Харесвате ми, господин…
— Борх, наричан Трите гарги.
— Лютичето, наричан Несравнимия. От някои девойки.
— Разказвай, Лютиче — настоя нетърпеливо вещерът. — Няма да висим тук до вечерта.
Бардът хвана грифа на лютнята и удари рязко по струните.
— Как предпочитате, с мерена или нормална реч?
— Нормална.
— Както желаете. — Но не остави лютнята. — Чуйте, благородни господа, какво се случи преди седмица край града свободен, наречен Голополе. Та значи, в бледата зора, когато слънцето едва показало се беше над ливадите, в мъгла обвити…
— Нали решихме да е с нормална реч? — напомни му Гералт.
— А не е ли? Е, добре, добре. Разбирам. Кратко, без метафори. На пасищата под Голополе долетя дракон.
— Нещо не ми се вярва — рече вещерът. — От години никой не е виждал дракони по тези места. Да не е бил обикновен въздушен змей? Срещат се въздушни змейове, големи почти колкото…
— Не ме обиждай, вещерю. Знам какво говоря. Видях го. По случайност точно тогава бях на панаира в Голополе и видях всичко с очите си. Баладата е вече готова, но вие не пожелахте…
— Разказвай. Голям ли беше?
— Три конски дължини. Не по-висок от кон, но много по-широк. Сив като пясък.
— Значи зелен дракон.
— Да. Долетя неочаквано, приземи се насред стадо овце, разгони пастирите, разкъса дузина животни, изяде четири от тях и отлетя.
— Отлетял… — поклати глава Гералт. — И това беше всичко?
— Не. На следващото утро долетя отново, този път още по-близо до града. Пикира над група старици, които перяха бельо на брега на Бра. Как хукнаха само, човече! Не съм се смял така през живота си. Драконът описа два кръга над Голополе и полетя към пасищата, където отново се зае с овцете. Настана паника и суматоха, защото малцина бяха повярвали на пастирите. Кметът мобилизира местната милиция, но докато се съберат, народът взе нещата в свои ръце и се справи с дракона.
— Как?
— По интересен начин. Местният обущар Козояд го измисли. Убиха една овца, натъпкаха я с чемерика, вълчи ягоди, лудо биле, сяра и обущарска смола. За по-сигурно местният аптекар добави два литра от своята микстура против циреи, а един свещеник от храма в Крев прочете молитва над трупа на овцата. После сложиха примамката насред стадото и я подпряха с колчета. Честно казано, никой не вярваше, че тази гадост ще съблазни дракона, защото смърдеше ужасно. Но реалността надхвърли очакванията ни. Без да обърне никакво внимание на живите блеещи овце, гадината погълна примамката задно с коловете.
— И какво? Разказвай, Лютиче.
— А аз какво правя? Разказвам. Слушайте какво стана после. Не мина и време, колкото е необходимо на ловък мъж да развърже дамски корсет, и драконът започна да реве и да изпуска дим и отпред, и отзад. Заподскача, опитвайки се да излети, а после се строполи и застина. Двама доброволци отидоха да видят дали гадината още диша. Това бяха местният гробар и тукашният малоумен — дете на умствено недоразвитата дъщеря на дърваря и подразделение от наемници, преминало през Голополе още по времето на управлението на воеводата Нуржибоб.
— Стига си лъгал, Лютиче.
— Не лъжа, само украсявам историята. Има разлика.
— Малка. Продължавай, че времето си минава.
— И така, както вече казах, гробарят и смелият идиот отидоха да видят каква е ситуацията. После им издигнахме малка, но радваща окото могила.
— Аха, значи драконът още е бил жив — каза Борх.
— Че как — отговори весело Лютичето. — Жив беше. Но беше толкова слаб, че не беше изял нито гробаря, нито слабоумния — само им беше изпил кръвта. А после, за всеобщо учудване, успя да се издигне с доста усилия и полетя. На всеки сто и петдесет лакти падаше с грохот и излиташе отново. От време на време започваше да върви, като влачеше задните си лапи. По-смелите тръгнаха след него, без да го изпускат от поглед. И знаете ли какво?