— Не се кълни — прекъсна го Трите гарги. — По-добре си пийни още. Тея, сипи на този мъжествен воин. И нека поседнем, господа. Да се пие на крак, бързо и без съответната тържественост, не подобава на благородници.
Насядаха на гредите около бъчонката. Стражът, току-що обявен за благородник, се изчерви от удоволствие.
— Пий, храбри стотнико! — окуражи го Трите гарги.
— Аз съм десетник, не стотник — отвърна стражът и се изчерви още повече.
— Но ще станеш стотник, задължително — отбеляза Борх. — Ти си умен момък и за нула време ще те повишат.
Дорегарай отказа да допълнят чашата му и се обърна към Гералт и каза тихо:
— В градчето още говорят за василиска, любезни вещерю, а ти вече се оглеждаш за дракона. Толкова много ли ти трябват пари в брой, или от чисто удоволствие избиваш същества, застрашени от изчезване?
— Странно любопитство — отговори Гералт — от страна на човек, който с всички сили се стреми да убие дракон, за да му избие зъбите, така ценни при приготвянето на магьоснически лекове и еликсири. А вярно ли е, любезни магьоснико, че най-хубави са зъбите, избити от жив дракон?
— Сигурен ли си, че съм тръгнал заради това?
— Сигурен съм. Но вече са те изпреварили. Оттук е минала твоя колежка, и то с пропуск, какъвто ти нямаш. Чернокоса е, ако те интересува.
— С вран кон?
— Така казват.
— Йенефер — изрече Дорегарай недоволно, а вещерът потрепна, незабележимо за околните.
Настана тишина, прекъсната от оригването на бъдещия стотник.
— Никого… без пропуск…
— Стигат ли двеста линтара? — Гералт спокойно извади от джоба си кесията, получена от дебелия кмет.
— Гералт — усмихна се загадъчно Трите гарги, — значи все пак…
— Извинявай, Борх. Съжалявам, но няма да дойда с вас в Хенгфорс. Може би ще се срещнем пак.
— Нямам никаква работа в Хенгфорс — рече бавно Трите гарги. — Абсолютно никаква, Гералт.
— Приберете кесията си, господине — каза заплашително бъдещият стотник. — Това е най-обикновен подкуп. И за триста няма да ви пусна.
— А за петстотин? — Борх извади своята кесия. — Прибери кесията си, Гералт. Аз ще платя таксата. Това започна да ме забавлява. Петстотин, господин войнико. По сто на глава, като смятаме моите два девойки за една прелестна глава. Е?
— Ох-ох-ох — завайка се бъдещият стотник, докато криеше под униформата си кесията на Борх. — Какво ще кажа на краля?
— Ще му кажеш — рече Дорегарай, докато се изправяше и сваляше от колана си богато украсена пръчка от слонова кост, — че си се уплашил.
— От какво, господине?
Магьосникът размаха пръчката, изрече някакво заклинание и един бор край реката избухна в пламъци — само за миг огънят го обхвана чак до върха.
— На конете! — Лютичето скочи на седлото и метна лютнята си на рамо. — На конете, господа! И дами!
— Махнете заграждението! — извика на стражите забогателият десетник, който имаше големи шансове да стане стотник.
На моста, отвъд заграждението, Вея дръпна юздите и конят затанцува и затропа с копита по гредите. Девойката размята плитки и извика пронизително.
— Точно така, Вея! — викна в отговор Трите гарги. — Напред, благородни господа, на конете! Да потеглим по зерикански — с грохот и свистене!
IV
— Я гледайте — каза Бохолт, най-големият от Секачите. Беше грамаден и масивен като ствола на стар дъб. — Недамир не ви разгони във всички посоки, както предполагах. Е, ние ли, бедняците, ще оспорваме кралските решения? Заповядайте при огъня. Спретнете си места за спане, момчета. И, Гералт, за какво си говорихте с краля? Ще си остане между нас.
— За нищо — отвърна Гералт и се настани удобно с гръб към оставеното близо до огъня седло. — Даже не излезе от палатката си. Само изпрати своето момче за всичко, как му беше името…
— Гиленстерн — подсказа Ярпен Зигрин, здраво брадато джудже, което тъкмо слагаше в огъня огромен смолист пън, който беше примъкнал от храсталака. — Надуто конте. Когато се присъединихме, той се появи, вирнал нос до небесата, и започна да обяснява: не забравяйте на кого трябва да се подчиняват джуджетата, кой тук заслужава уважение, крал Недамир заповядва тук, неговата дума е закон и така нататък. Слушах го и се чудех дали да не кажа на момчетата си да го проснат на земята и да му съдера наметалото. Но после размислих: пак ще се вдигне шум и ще започнат да разправят, че джуджетата са злобни, агресивни, че са кучи синове и е невъзможно… да се съжителства с тях, или както се казва. И веднага ще ни организират погром в някое градче. Затова го изслушах учтиво и само кимах.
— Изглежда — вметна Гералт, — господин Гиленстерн не умее нищо друго, защото и на нас каза точно това и ни се наложи да кимаме с глави.