Вещицата Ворна би могла да им каже. Защото тя береше билки по високите ливади над селото и видя големия гарван да кръжи над къщата. Тя обаче не каза нищо. По-благоразумно е хората да не се намесват в делата на боговете. Особено ако ги вършат богове на смъртта и злините като Моригу.
Само се загърна по-плътно в наметалото си и влезе навътре в гората, където беше Дървото на желанията.
Жителите на Трите потока само се чудеха и недоумяваха, но за децата на Руатан раздялата беше съсипваща. Седмици наред деветгодишният Брефар беше безутешен, защото смяташе, че той е виновен. И Конавар тънеше в угризения, защото беше убеден, че сбиването с Гованан е довело до този раздор. И Бендегит Бран често се обливаше в сълзи, макар че беше твърде малък да разбере ужасните последствия.
Само знаеше, че вече не вижда баща си толкова често, и не проумяваше какво става.
А Мерия не продумваше за това. Опитваше се да дарява синовете си с все същата обич, внимание и грижи, но все се улисваше в мислите си и децата неведнъж я заварваха да седи до прозореца, загледана към хълмовете с овлажнели очи.
Конавар, както си му беше присъщо, опита да помете затруднението от пътя си. Около месец след раздялата една вечер тръгна към къщата на Големия мъж и потропа на вратата. Руатан седеше до студеното огнище — само една лампа разпръскваше сумрака в голямата стая — и точеше ножа за дране.
— Какво правиш тук, момче?
— Дойдох да те видя — отговори Конавар.
— Нали се видяхме днес на ливадата. Помагаше ми да белязвам говедата.
— Исках да говоря с тебе насаме. Защо си тук? Заради мен ли стана? Или заради Крилото? Ако е така, моля те да ми простиш.
— Не е заради тебе, Кон. Просто… Случва се.
— Да не е заради онова, което ти каза мама?
Руатан вдигна ръка в кротък, но безпрекословен жест — край на въпросите.
— Кон, няма да говоря за тази свада. Тя е между мен и майка ти. Но каквото и да се случи помежду ни, искам да знаеш, че и тя, и аз обичаме тебе, Крилото и Бран и така ще е винаги. Сега се прибери да спиш.
— Всички сме нещастни — направи последен опит момчето.
— Вярно е. Всички — кимна Руатан.
— Не може ли пак да бъдем щастливи?
— Ти ще бъдеш, Кон.
— Ами ти? Искам и ти да си щастлив.
— Ето, вече съм щастлив да чуя това, синко. Сега си върви.
Руатан стана, отиде при момчето, вдигна го високо и го целуна по бузата. Отвори вратата и го остави на стъпалото пред прага.
— Ще те гледам, докато тичаш към къщи — може сидите да са излезли на лов за малки момчета.
Конавар се ухили.
— Няма да ме хванат! — И хукна през ливадата.
През следващите месеци Руатан и Мерия разговаряха рядко, и то само когато Големия мъж отиваше да види Бран. Говореха с ледена, скована любезност.
Конавар изобщо не успяваше да разгадае отношенията им, въпреки че бе чул от кухнята гневните думи, които си размениха. Нищо повече от думи, казваше си той. Само думи. Въздух. Как биха могли сами да навредят толкова зле?
Изниза се цяла година, преди да спомене за това пред друг човек. Беше се сприятелил с чужденеца Бануин. Тъмнокосият мургав търговец се появи в земите на риганте преди дванайсет години, повел цял керван коне, натоварени с боядисани платове, бродирани ризи, подправки и сол. Неговите стоки винаги бяха с добро качество и хората ги ценяха. Първия път остана при риганте три месеца, купуваше бронзови и сребърни накити и украшения от майстор Гариафа и превъзходни кожи от Дългия леърд, който имаше чудати черно-бели добичета. Казваше, че ще ги продава прескъпо в родната си Тургония. Втората година плати да му построят къща и прекара зимата и пролетта сред местните хора и оттогава това се повтаряше всяка година. Още през третия си престой започна да носи карираните панталони и дългите сини туники на северните риганте. Никой не се почувства оскърбен, защото Бануин беше обаятелен човек и знаеха, че облича тези дрехи от уважение към тях.
Търговецът изпитваше симпатия към избухливото момче със странните очи. Първият им по-дълъг разговор беше една вечер преди три години, когато Кон се промъкна през прозореца в малкия склад и конюшня, където Бануин съхраняваше стоката си. Осемгодишното момче не знаеше, че дребничкият търговец го забеляза как пълзи във високата трева, видя го да прескача оградата и да се промушва през прозореца. Хлапето явно беше безстрашно, защото с разрешение на старейшините в селото Бануин втълпяваше на децата, че е магьосник, който може да превърне всеки крадец в жаба. Почти всички му вярваха и стояха настрана от къщата му.