Обзет от любопитство, Бануин влезе безшумно в склада, където Кон тършуваше в дисагите, подредени до стената. Търговецът зачака в сенките. Накрая Кон стигна до богато украсените оръжия и извади бронзов кинжал с дръжка, на която имаше сребърен филигран, създаден от сръчните ръце на Гариафа. Момчето размаха оръжието, въртеше се и подскачаше, сякаш отблъскваше невидими врагове.
Накрая отиде при прозореца и вдигна кинжала над главата си. Това изненада Бануин, но още по-учудваща беше следващата постъпка на Кон. Вместо да офейка с плячката, хлапето прибра оръжието там, откъдето го бе взело.
— Защо не го открадна? — разнесе се гласът на търговеца под гредите на покрива.
Момчето се завъртя, стиснало юмручета. Бануин излезе от сянката и седна на един дълъг дървен сандък. Кон скочи към дисагите, пак измъкна кинжала и застина, готов за битка.
— Значи ще се сражаваш срещу мен? — подхвърли търговецът.
— Няма да ме превърнеш в жаба, Чужденецо — заяви момчето.
— Щях да те превърна, ако беше опитал да се изсулиш с моя нож. Но щом не си дошъл да крадеш, за какво дойде?
Кон вдигна рамене.
— Заради облог. По вашите земи нямате ли облози?
— Имаме — каза Бануин. — Един приятел ме предизвика много отдавна да се покатеря по отвесна скала без въже. Висока шейсетина стъпки.
— И ти успя ли?
— Почти. Паднах и си счупих единия крак. Оттогава отбягвам глупави облози.
Както си приказваха, голям плъх се подаде иззад дисагите. Бануин извади нещо от ръкава си, дясната му ръка се стрелна нагоре, после надолу. Ярко острие блесна в стаята и след миг момчето видя плъха прикован към стената. Взря се в мъртвото животно и забеляза от него да стърчи малък железен нож.
— Плъховете разнасят болести — каза Бануин. — Та за какво говорехме?
— За глупавите облози.
— А, да. Прибери кинжала, вземи моя нож и ела в къщата. Там ще си говорим… ако не те е страх.
— Ще дойда — каза момчето.
Бануин се усъмни, но отиде в къщата. Скоро дойде и Кон — беше почистил метателния нож от кръвта. Седнаха и говориха цял час. Отначало момчето се смущаваше, но скоро започна да сипе въпросите един след друг. Може ли да се научи как да мята нож? Иска ли Бануин да го учи? Откъде е дошъл Чужденеца? Какви са земите на юг? В този ден започна приятелството им, на което и двамата държаха.
Вечер често сядаха на дървените трупи пред къщата на Бануин и говореха за случващото се из широкия свят — свят, който за младока от племето риганте беше изпълнен с тайни и приключения. Бануин бе пътешествал надлъж и нашир, често се качваше на кораби, които го пренасяха в земите отвъд Голямата вода. Кон не бе виждал кораб и си представяше плаването като вълнуваща опасност. Научи смаян, че хората отвъд морето говорят на други езици. Когато чу това за пръв път, реши, че Бануин се шегува. Търговецът каза няколко думи на своя език, които за Кон бяха само поредица от безсмислени звуци. Момчето се разсмя. Но след година бе научил много изрази от езика на Бануин.
— Имаш дарба за нови знания и чужда реч — увери го търговецът веднъж, след като поприказваха на тургонско наречие. — Повечето хора от тукашните племена трудно налучкват правилното място на глаголите в нашите изречения.
— Забавно е — сподели Кон.
— Да, учението трябва да е забавно. Както и целият живот. Боговете са ми свидетели, че е твърде кратък, за да бъде и мъка. — Тъмните очи на Бануин се взряха в Кон. — Вече се смееш много по-рядко. Какво не е наред?
Конавар нямаше желание да обяснява каква горест е сполетяла дома му, но всички страхове и съжаления нахлуха изведнъж в главата му и той неусетно разказа на чужденеца цялата ужасна история.
— Не биваше да приказвам за това… — промърмори накрая.
— Не е така, Кон — благо възрази Бануин. — Това е една от най-добрите страни на приятелството — да си облекчиш душата пред някого, без да срещнеш присмех или упрек. И без никой да разгласи казаното от тебе.
На момчето му олекна.
— Но ти можеш ли да разбереш защо са разделени? Те се обичат. И всичко стана заради някакви си думи.
— Думите са по-силни от желязото — каза му търговецът. — Всичко, което правим… и това, което сме, се ражда от думите. Човек попива предразсъдъците си с думите на майка си и баща си или на почитани от него по-възрастни приятели. Религиите и митовете, които може би са едно и също, живеят повече чрез думите, отколкото чрез делата. Миналата година ти счупи носа на Гованан заради думи. Още ли сте приятели?
— Не.
— Видя ли? Думи…
— Но майка ми обвинява Големия мъж за смъртта на Варакон. Не е вярно. Варакон е умрял, защото е бил страхливец, защото е побягнал. Нали е важно, че това, което тя си мисли, просто не е истина?