— Тук ли си, Тагда? — кресна Конавар.
Тагда… Тагда… Тагда…
И тогава долови звук. Отначало се заблуди, че е човешки глас, но след миг-два осъзна, че е от животно в беда. Тръгна наляво и видя трънливи шубраци. По средата имаше сърне със светла козина, мъчеше се да стане. Жилави бодливи клони бяха омотали задните му крака, по лъскавите му хълбоци личаха капки кръв.
— Не мърдай, мъниче — опита се да го успокои момчето. — Стой кротко и ще ти помогна.
Промуши се внимателно в гъстите храсти. Дърпаха дрехите му, драскаха го. Извади ножа и отряза един извит клон. Освободен втори клон изплющя нагоре. Кон го спря отчасти с ръка, но клонът удари като камшик и разкървави лицето му. Шубраците ставаха все по-преплетени, дългите тръни го бодяха. Стреснато от идването му, сърнето се бореше още по-трескаво. Кон му говореше тихо и успокояващо. Докато стигне до него, то се изтощи и само трепереше от ужас. Кон внимателно преряза клоните около него, прибра ножа и го вдигна на ръце. Тежеше повече, отколкото очакваше. Притисна го до гърдите си и бавно се измъкна от храстите. Всяка крачка му носеше нови болки, крачолите на панталона му се разръфаха.
На поляната пусна сърнето да стъпи и плъзна длани по тялото му. Раните не бяха дълбоки, щяха да зараснат скоро. Но къде ли беше майката? Защо го бе оставила само? Погали малкото животинче по дългата шия.
— Занапред ще знаеш, че не бива да се вреш в шубраците. Хайде, иди да намериш майка си.
Сърнето се дръпна пъргаво и се обърна да го погледне.
— Тръгвай де! — махна с ръка момчето.
То изприпка три крачки и препусна между дърветата. Кон се загледа в изпокъсаните си дрехи. Мерия щеше да му се кара. Панталонът беше нов. Тръгна да се прибира.
Събуди се малко след изгрев. Брефар се бе облякъл, обуваше си ботушите — стигаха до под коляното. Кон се прозя и се обърна на другата страна.
— Успа се — подкачи го брат му.
— Излизах нощес — обясни Кон.
Седна и разказа за приключението си и за сърнето в гората край Дървото на желанията. Брефар го изслуша търпеливо и накрая отсече:
— Сънувал си.
— Не съм!
— И къде са ти раните, за които разказа?
Кон впери поглед в ръцете си, отметна завивката и огледа краката си. Нямаше никакви драскотини. Стана и взе пуснатия на пода панталон. Беше си здрав както предишния ден. Брефар му се ухили.
— Я се облечи по-бързо, сънливецо. Иначе няма да остане закуска за тебе.
Останал сам в стаята, обърканият Кон обу панталона и посегна към туниката. Щом я вдигна, от нея падна нож и изтрака на дъсчения под. Но не беше старият бронзов нож с дървената дръжка. Блестящото под първите слънчеви лъчи оръжие имаше острие, сякаш изковано от сияйно сребро, а дръжката беше издялана от еленов рог. Предпазникът пък беше златен, в главичката на дръжката имаше инкрустиран черен камък с гравирана в него сребриста руна. Най-прекрасният нож, който Кон бе виждал.
Пръстите му се свиха около дръжката — пасваше чудесно на ръката му. Уви ножа в стар парцал, измъкна се от къщата и се втурна към дома на Бануин. Чужденецът спеше, но се събуди, когато Кон приседна на леглото. Прозя се и отметна завивката.
— Аз не съм селянин. Обикновено не ставам толкова рано.
— Важно е — увери го момчето и му подаде пълна чаша студена вода.
Бануин седна в леглото и я изпи.
— Казвай.
Кон разказа за броденето си в гората, за спасяването на сърнето и как се беше прибрал у дома. После обясни как е намерил ножа. Търговецът слушаше с отегчено мълчание, но изражението му се промени тутакси, щом Кон разви парцала. Бануин взе ножа със страхопочитание, надигна се от леглото и отиде при прозореца да го огледа на дневна светлина.
— Великолепно… — прошепна той. — Не знам що за метал е това. Нито е сребро, нито е желязо. А този камък в дръжката…
— Това е оръжие на сидите — напомни Кон. — Дар за мен.
— Мога да го продам за сто… не, за петстотин сребърника.
— Не искам да го продавам.
— Щом не искаш, защо го донесе?
— Не мога да кажа на никого, че съм ходил близо до Дървото на желанията. Забранено е. И не мога да лъжа мама. Мислех, че ще ме посъветваш какво да направя.
— Приляга съвършено на ръката ми — промърмори Бануин. — Все едно е правен за мен.
— И на моята — сподели Кон.
— Невъзможно е, момко. Моята ръка е доста по-голяма от твоята.
Търговецът подаде ножа на Кон, който стисна дръжката и вдигна оръжието.
— Погледни сега.
Юмрукът покриваше дръжката напълно, златният предпазник се намираше удобно под палеца, а черният камък докосваше основата на дланта. Бануин бавно взе ножа и дръжката сякаш се уголеми в ръката му.