Мислите за света отвън избледняха.
Съществуваше само тази стая, този огън и примамливото легло в ъгъла.
Руатан беше огромен и тежък мъж, затова винаги се отнасяше грижливо с конете, които яздеше. Слезе от седлото в подножието на каменистия склон и поведе коня нагоре. Тей последва примера му, макар той да я уверяваше, че не е нужно — тя беше достатъчно лека, за да не измъчи своя кон, докато се изкачват. Тей му се усмихна… и не го послуша.
Руатан кипеше от яд към Конавар. Гледките, които щеше да покаже на Тей, щяха да я зарадват истински само ако можеше да ги сподели с любимия си. Чувстваше се много неловко. Веднъж бе довел Мерия тук и се любиха до езерото. А днес Кон закъсня, следобедът се изнизваше и накрая Тей помоли него да ѝ покаже езерото. Той се опита да ѝ откаже любезно, но тя не отстъпваше…
Погледна снаха си. Никой не можеше да оспори, че е красавица, вятърът развяваше косата ѝ, усмивката ѝ омайваше. Руатан разбираше с какви грижи се е нагърбил Конавар, но всеки мъж, който си губи времето да наблюдава жребците и кобилите, вместо да им подражава, заслужава да му загрееш врата с шамар, за да се опомни.
Изкачиха склона и излязоха на равното. Гърдите го стягаха от катеренето, прободе го слаба болка. Тей застана до него и двамата се загледаха очаровани. Дългото езеро под тях искреше като острие на меч. Жълти цветчета бяха обсипали хълмовете наоколо, а покритите с гъста гора възвишения отсреща приличаха на гигантски бизон, който пасе мирно под заснежените върхове. Хладният въздух беше кристално прозрачен, небесната синева сияеше.
— Толкова е хубаво… — прошепна Тей.
От другата страна на езерото имаше кръг от златисти побити камъни. Руатан ги посочи.
— Има легенда, че някога били великани, но оскърбили Таранис. Една нощ се събрали да говорят за война срещу боговете, а Таранис им се явил ненадейно и ги вкаменил.
— Вярваш ли в това?
Той вдигна рамене.
— Не, но историята си я бива. Преди нас тук са живели други същества. Според мен те са издигнали този кръг.
— За Грозния народ ли говориш? — засмя се Тей.
— Не, за времето преди тях. Има една долина на север. Стопанин разоравал нова нива и намерил стена под пръстта. Двамата със сина му се опитали да откъртят камъните, но не успели. Всеки каменен къс тежал колкото двайсетина мъже. И все пак някой е иззидал стена с тях.
— Колко дълга е тази стена?
— Никой не знае. Стопанинът се опитал да проследи докъде стига, но накрая се отказал да сее жито на това поле.
— Друг не е ли отивал да рови там?
— Какъв смисъл има? — отвърна Руатан. — Кому е притрябвала затрупана с пръст стена?
— Може да са останали и някакви вещи, които ще ни подскажат що за същества са построили стената. Ще наема хора да копаят там, за да видим цялата стена — зарече се Тей.
Слязоха към езерото. Руатан накладе огън и хапнаха печена шунка и варени яйца. Пиха от много студената вода на езерото.
— Толкова се радвам, че дойдохме — каза Тей. — Идвал ли си тук с Мерия?
— Да.
Руатан се изчерви леко при спомена. Тей се оказа достатъчно досетлива да не го разпитва и той ѝ беше благодарен за това.
— Разкажи ми нещо за Кон — помоли тя. — Винаги ли е бил толкова сериозен?
Той завъртя глава.
— Той беше палаво момче, много си падаше по беличките. Но има добро сърце. Нито веднъж не го видях да тормози друго дете или да се присмее на нечия несполука. Но тогава имаше нещо, което му тежеше. Може би всички деца са по-уязвими. Смяташе баща си за страхливец и не беше прав. Това го подтикваше да докаже смелостта си. Още беше малък, когато избяга в гората с нож в ръка, за да убие вълк. Намерих го да дебне в храстите с ножа, нахлупил стара медна тенджерка вместо шлем. Притъмняваше и той се беше уплашил, но не искаше да му проличи. Добро момче беше. И сега си е такъв.
— А после се е бил с мечока… — промълви тя.
— Да, не би изоставил приятел. Прояви се като герой, но ми се иска да не се бе случвало.
— Защо? — учуди се Тей. — Останал е жив, прочул се е.
— Така си е. Но това едва не съсипа Брефар. И двете момчета се промениха след онзи ден. Кон се превърна в герой. А Крилото… — Руатан въздъхна тежко. — Никой никога не го обвини, че не се е бил с мечока. Той беше твърде млад, нямаше оръжие. Видя как звярът разкъсва брат му. И оттогава си науми, че хората го смятат за слабак. Никой не е казал, че е страхлив, но тази мисъл почерни живота му. Струва ми се, че обвинява Кон за несгодите си. Опитах се да поговоря с него… — Руатан сви рамене и не довърши. — Сега пък е ядосан и оскърбен, защото Гуидия се омъжи за Фялок. И Брефар я обичаше и дори си мислех, че ще се оженят. Научих обаче от Мерия, че на Гуидия ѝ дотегнало да слуша мрънкането на Брефар — всички били срещу него, никой не го разбирал. И нейният отказ го засегна много зле, но да се омъжи след това за човека, който го унижи по време на Игрите… Това вече беше непоносимо. — Руатан се усмихна невесело. — Както и да е, не си дошла тук да слушаш как дърдоря за моето семейство.