Бащата пък хвана каната пред себе си, но тя беше празна. Подпря се на масата, за да стане.
— Само онзи глупак трябваше да умре — изръмжа той.
Изпсува и запрати чашата си към отсрещната стена. Взе празната кана и отиде да я напълни от бъчвата в дъното на залата. Започна да пие направо от нея, кехлибарената течност се стичаше по посивялата му брада и мокреше туниката. В унинието му напираше и страх. Дали бе нарушил своята геша? Не знаеше. А ясновидката Магрия бе напуснала селото същата сутрин, когато глупакът с лъка бе тръгнал да си отмъщава. Никой не знаеше къде е отишла. „Нека нито едно от твоите дела не разбие женско сърце.“ Почти през целия му живот неговата геша си оставаше само повод за кисели шеги. И в детството си, и в младостта си той беше грозник. Не беше от мъжете, по които жените се прехласват. Съпругата му се омъжи за него заради властта и богатството. Той си знаеше, че никога не го е обичала. Впрочем и той не я обичаше. Роди му петима синове и накрая каза, че иска къща на хълмовете. Рибарския леърд ѝ построи къща и тя се премести там. Изобщо не му липсваше.
А сега една млада жена бе умряла, сърцето ѝ пронизано от стрела. И тъкмо той бе пратил стрелеца.
Нарушил ли беше своята теша?
Пламъчетата на фенерите се разлюляха от студен повей. Вратата се затръшна. Рибарския леърд се взря в сумрака. Висок мъж стоеше до вратата, хванал лъскав меч.
Четирима от синовете му си говореха и не поглеждаха натрапника.
— В името на Таранис, кой си ти? — извика бащата, остави каната и тръгна към новодошлия.
Най-младият му син Алар се връщаше с фенера, в който бе сипал масло.
— Аз съм гибелта на твоя род — отговори непознатият.
Алар пристъпи към него и вдигна запаления фенер към скобата на стената. Воинът с меча направи три пъргави крачки, острието блесна и отсече главата на момъка.
Другите синове на Рибарския леърд наскачаха и се втурнаха към отсрещната стена, за да грабнат оръжия. Трима взеха мечове, четвъртият — копие. А баща им не шавна. Тялото на най-малкия му син падна зад масата, но главата се търкулна по посипания със стърготини под, очите се пулеха към него. Падналият фенер разсипа масло по дъските и запросветваха пламъчета.
Непознатият изрева и се хвърли към синовете му. Рибарския леърд, на когото му се виеше свят от изпитото, се затътри към малкото запалено петно на пода и се опита да стъпче огъня. Но пламъците плъзнаха по стърготините. Той се обърна тромаво и видя още двама от синовете си на опръскания с кръв под. Вор се опита да намушка врага с копието. Онзи отскочи встрани и заби отдолу меча дълбоко в корема на Вор, към сърцето. Вор изпищя ужасно.
След като бащата видя смъртта на синовете си, боецът тръгна към него.
— Не те познавам — ломотеше Рибарския леърд. — Не те познавам…
Отблизо различи, че жестоките очи са разноцветни — едното тъмно, другото светло. Мъжът спря пред него. Рибарския леърд чуваше зад гърба си все по-силното бумтене на огъня и пукота на запалени греди. В трепкащата светлина сякаш виждаше демон.
— Кой си ти?
Не дочака отговор. Острието разпори корема му и той се свлече на колене, а вътрешностите му се изсипаха на пода. Но яркият меч милостиво профуча към шията му.
Конавар взе фенер от стената и излезе в нощта. Огледа спящото село. Отиде до най-близката къща, плисна масло и го подпали. Вятърът тутакси раздуха пламъците, разнасяше ги към близките сламени покриви. Скоро лумнаха нови пожари. Хората започнаха да бягат от домовете си. Конавар сечеше наляво и надясно. Зад него огънят блъвна през отворената врата на Големия дом, после изскочи и през покрива.
Неудържим ужас обхвана селото — Кон бродеше между пожарите и убиваше всеки, когото можеше да достигне с меча. Нападнаха го двама младежи със сатъри. Закла ги. Мнозина бягаха от селото накъдето им видят очите.
Оплескан с кръв от главата до петите, Конавар избърса меча, прибра го в ножницата, взе една вила и метна горяща слама към покрив, който още не беше подпален. Дългата нощ се изнизваше, а той отиваше от една къща към друга, докато не опожари всички. Кожата му беше изгорена тук-там, накрая и наметалото му се подпали. Той го захвърли и хукна към малкия кей със седемте рибарски лодки. Мина цял час, докато подпали и тях — връщаше се да вземе с вилата още горящи парчета дърво, за да ги изсипе в тях.
Призори седеше до водата, лицето му почерняло от саждите, ръцете му целите в мехури. Големият дом се бе срутил, стърчеше само каменният комин. Накрая и той се килна и се стовари с трясък на земята. Пет лодки потънаха, една беше съсипана непоправимо, седмата бе угаснала и вълните още я клатушкаха. Всичко друго беше унищожено — къщите, бараките с мрежите, складовете.