Кон гледаше опустошението.
Чувстваше се изцеден. Дивия бяс го нямаше. Успя да стане и тръгна по довчерашната улица. Навсякъде имаше трупове, някои овъглени, други недокоснати от огъня. Видя, че не е подбирал жертвите си през нощта. Жени бяха паднали до мъжете си, в другия край на улицата имаше и две съсечени деца. Кървава диря показваше, че едното бе пропълзяло крачка-две, преди да умре.
Стоеше и оглеждаше мрачните свидетелства на своята ярост. Знаеше, че тя се е развихрила само отчасти заради алчността на Рибарския леърд.
Откакто се помнеше, искаше да е герой, за да заличи страхливостта на Варакон. Взираше се във въглените, в сивата пепел, носена от вятъра. Всичко се бе превърнало в пепел. Намерил бе истинска любима и я беше оставил да умре. Не само ѝ бе изменил, а се беше превърнал и в убиец на жени и деца.
Сълзите пропълзяваха надолу по саждите; той се свлече на колене и закрещя името на Тей.
По околните хълмове оцелелите слушаха тези звуци, които сякаш не се изтръгваха от човешко гърло, звуци, кънтящи от скръб и безумие. Оцелелите се гушеха един в друг, молеха се този демон най-после да ги остави на мира.
От две седмици Конавар не се мяркаше никъде. Макар че го видяха да язди към Трите потока, той не отиде в селото. Руатан помоли Арбонакаст да го проследи, но накрая дирята прекъсна. Оставаше само надеждата да го открие хитроумният Паракс. Старият ловец разпита за любимите места на Конавар в детството му и за околните пещери. После тръгна на кон по хълмовете да търси следи. Вече познаваше навиците на младия мъж от предишното издирване. Той не искаше да бъде намерен, но трябваше да яде и да се топли.
А Паракс беше търпелив човек и зорките му очи не пропускаха нито една дреболия. На петнайсетия ден след изчезването на Конавар се натъкна на простичък капан за зайци и едва забележима диря. По нея стигна до пещерата, където бе живяла вещицата Ворна. Конавар цепеше дърва със стар сатър. Вдигна глава, когато ловецът слезе от коня, но не каза нищо. Взе наръч дърва и се върна в пещерата. И Паракс мълчеше. Той също събра дърва и последва господаря си в пещерата.
Кухината беше дълбока. Той огледа неприветливото място. Вода се стичаше по задната стена и се събираше в плитка вдлъбнатина, имаше грубо огнище и стар нар. Лавиците на западната стена бяха празни и покрити с паяжини. Двамата оставиха безмълвно дървата и Конавар седна до огъня. Беше отслабнал, очите хлътнали, лицето измършавяло. Паракс отиде при коня си и донесе торба с храна. Извади хляб и сирене и ги подаде на Кон, който завъртя глава и сложи две цепеници в огъня. Ловецът остави храната на лавицата над огнището и легна на нара. Дни наред бе издирвал Кон и умората му тежеше. Поспа около час. Когато се събуди, беше сам в пещерата. Стана, прозя се, протегна се и погледна към лавицата. Поне храната я нямаше.
Излезе, яхна коня си и потегли към Трите потока, за да съобщи на Руатан какво се е случило.
На следващия ден и Руатан отиде в пещерата. Седя там няколко часа. Кон не се появи. Той реши, че синът му знае, че е дошъл, но не иска да говорят, и това го натъжи. И той като Паракс остави храна, преди да се върне в селото.
Вечерта на седемнайсетия ден, докато Кон дереше един заек, на входа на пещерата спря стройна фигура. Ериата. Кон си пое дъх, отвори уста да каже нещо, размисли и продължи да дере заека.
— Колко дълго ще останеш тук? — попита тя.
— Не знам. Не ми додявай.
— Защо? За да продължиш да се изтезаваш сам ли? Не си първият мъж, загубил любимата си. И няма да си последният.
— Нищо не разбираш! — изсъска той.
— Обясни ми — настоя Ериата. — Обясни ми защо новият леърд седи в пещера, докато други изпълняват задълженията му.
Ериата влезе. Нямаше свещи или лампи, светлината от огъня беше оскъдна. Кон ѝ се стори безчувствен, сякаш душата му бе опустяла.
— На церемонията Литинг хората те избраха. Сега си леърд. И защо се свираш тук? Съпругата ти е мъртва, ти отмъсти за нея. — Никакво изражение не се мяркаше в очите му. Тя въздъхна и продължи: — Какъв смисъл намираш в това… изгнание, което си наложи сам?
— Няма смисъл. — По бузите му се застичаха сълзи. — Махни се!
Тя се застави да вложи колкото може по-силно презрение в смеха си.
— Не ми е хрумвало, че ще видя това някога. Великият Конавар — съсипан. Циврещ като бебе.
Той се вбеси в миг и надвисна над нея.
— Да те няма! — процеди, награби я за раменете и я метна към отвора на пещерата.