Ериата падна тежко и извика не толкова от болка, колкото от изненада. Кон я загърби и се върна при огнището.
Тя седна и разтърка ударената си ръка.
— Няма да си тръгна.
— Прави каквото искаш.
Ериата беше доволна, че поне го изтръгна от вцепенението. Сега оставаше да го накара да говори.
— Искам да разбера — започна тя тихо и отиде да седне до него. — Кажи ми защо си тук. Кажи ми и ще си отида. Ще имаш покой, какъвто искаш.
Отначало изглеждаше, че той не ѝ обръща внимание. Доодра заека и остави месото настрана. Когато заговори, почти шепнеше.
— Бях предупреден да спазвам всички свои обещания. Отнесох се лекомислено към това. И защо не? Нали съм Конавар? — Изрече името си като проклятие. — Знае се, че Конавар държи на думата си. — Впи поглед в огъня. — Казах на Тей, че ще се разходим с коне. Обещах да се върна по пладне. Наруших обещанието си ѝ тя отиде при езерото с Руатан. Отиде да умре. И защо закъснях? Защото бях с друга жена. Сношавахме се като разгонени животни.
— Какво очакваш да ти кажа? — Ериата поклати глава. — Че не си съвършеният мъж ли? Ха… Все едно някога е имало такъв. Нарушил си дребно обещание, а последствията са били ужасни. Не бих се опитала да те разубеждавам за това, приятелю. Това нарушено обещание ще тегне над тебе до края на живота ти. И още дълго споменът ще бъде непоносим. Може би винаги. Всички носим рани в душите си. Веднъж ми каза, че си решен никога да не приличаш на баща си… да не бъдеш страхливец. А сега помисли — как би нарекъл човека, който е направил грешка и после е избягал от последствията? Поне аз наричам такъв човек страхливец. Ти също ми каза и че някой ден армията на Каменград ще навлезе в нашите земи, а ти си решен да ги възпреш. Е, изчезна ли тази опасност? Или вече си равнодушен към тази земя и своя народ?
— Не съм — призна Кон.
— Ако е така, какво правиш тук?
— Опитвам се да проумея защо се обърка моят живот. Ти ми помогна преди, когато споделих как оставих онези деца да умрат. Приех твоите думи. Повярвах ти. Може би защото копнеех да повярвам. Но случилото се сега наистина ме съсипа. Тей беше прекрасна, животът беше пред нея. В нея намерих сродна душа. Знаех го още в деня, когато я срещнах. И днес съм още по-уверен в това. Не седя тук, затънал в съжаление към себе си. Не се наслаждавам извратено на скръбта. Смазват ме угризенията. Разяждат духа ми, защото вече не мога да променя стореното. Не мога да изкупя вината си.
— Не можеш — потвърди Ериата. — Тей е мъртва. Духът ѝ отлетя.
Кон я погледна стреснат.
— Мислиш, че е само заради Тей ли? Не знаеш ли какво се случи в Сияйна вода?
— Убил си виновниците. Всеизвестно е.
— О, ако това беше цялата истина… Кажи ми защо дойде тук. Но бъди искрена.
— Майка ти ме помоли. Тя вярва, че с тебе сме… — Ериата се усмихна смутено — … близки.
— Права е — натърти Кон. — Ти си сред най-близките ми приятели. Но дори пред тебе ми е трудно да изрека истината. Не искам да ме намразиш.
Ериата се смръзна.
— Кон, най-добре ще е, ако ми кажеш какво ти тежи.
— Изгорих селото. Има и по-лошо. Трудно ми е да си спомня как отидох в Големия дом на Рибарския леърд. Гневът, скръбта, срамът сякаш ме превърнаха в буца лед. Влязох, убих и него, и синовете му. Навсякъде имаше пламъци. Залата гореше. Не помня как започна пожарът. Но аз излязох с фенер и подпалих къщите до Големия дом. В главата ми все едно вилнееше буря, около мен тичаха и пищяха хора. И аз ги съсичах. Избих ги, Ериата. Когато се зазори, тръгнах из пепелищата. И видях труповете. Имаше две мъртви деца. Имаше и жени.
— Убил си жени и деца?! Кон… това е гнусно злодеяние.
— Знам. — Той се извърна. — Не знаех какво да правя, затова дойдох тук, опитвах се да помисля. Да, извърших страшно зло и няма оправдание за мен, макар че тогава дори не разбирах какво правя. Когато видях труповете, все едно някой заби копие в сърцето ми. Ако можех да им върна живота, като дам своя, щях да го направя без миг колебание.
— Само че не можеш да им върнеш живота — каза неприязнено Ериата. — Никой не може. И няма как да изкупиш вината си. Опетнил си душата си завинаги. Тяхната смърт ще те измъчва до последния ти дъх. Заслужаваш го. Заблудих се, че си извлякъл поука от сраженията срещу пердиите. Мислех, че си прозрял как омразата винаги води към поквара и зло. За доброто на всички ни се надявам поне сега да си разбрал това.
— Разбрах. Тази поука е като дамгосана в душата ми. — Кон погледна суровото ѝ лице, видя студения ѝ поглед. — Още ли сме приятели?
— Няма да те лъжа, Кон. Ти падна в очите ми. Мислех, че си по-силен. Открай време разбирах, че насилието се е затаило в душата ти, но се залъгвах глупаво, че можеш да го обуздаеш.